Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
— Да те взема ли в пет?
— Супер.
Когато слязох, Венсан ме чакаше с веспата.
— Много си бърз! — отбелязах и взех каската от него.
— Ще го приема като комплимент — отвърна.
Беше първият студен ден през октомври. Седяхме пред кафенето на булевард „Сен Жермен“ под един от високите подобни на лампи отоплители, които се поставяха около масичките пред кафенетата, когато започнеше да застудява. Топлината, която излъчваше, галеше раменете ми, а топлият шоколад ме сгряваше отвътре.
— На това му се казва шоколад — отбеляза Венсан, докато наливаше горещата и гъста като лава напитка в чашата си и добавяше мляко от втората каничка. Седнахме и заразглеждахме хората, които минаваха, свили се в палта, сложили ръкавици за пръв път тази година.
Венсан се облегна на стола.
— Кейт, мила — започна. Извих вежди и той се разсмя: — Добре, няма да се отклонявам от простичкото Кейт. След като се разбрахме да бъдем открити един с друг, готов съм да ти отговоря на един въпрос.
— Какъв въпрос?
— Какъвто и да е, стига да е свързан с двайсет и първи век, а не с двайсети.
Замислих се. Най-много ми се искаше да разбера какъв е бил, преди да умре. Говоря за първия път. Само че той очевидно не беше готов да ми каже.
— Добре. Кога умря за последен път?
— Преди година.
— Как?
— Спасявах някого по време на пожар.
Замълчах и се запитах колко ли въпроса още ще ми позволи да му задам.
— Боли ли?
— Кое?
— Умирането. Сигурно първия път е както всяка друга смърт. След това, когато умираш, за да спасиш някого… тогава боли ли?
Венсан внимателно се вгледа в лицето ми, преди да отговори:
— Също толкова, колкото и теб щеше да те боли, ако те удареше влакът в метрото или се задушаваш под купчина горящи греди.
Настръхнах при мисълта, че някои хора… или ревенанти… все едно… изпитваха болката от смъртта не само веднъж, а многократно. И то по свое желание. Венсан забеляза неудобството ми и протегна ръка към моята. Докосването му ме успокои, но не по онзи вече познат свръхестествен начин.
— Защо тогава го правиш? Да не би да имаш свръхразвито желание да помагаш за доброто на обществото? Да не би по този начин да се отплащаш на вселената, задето те е направила безсмъртен? Наистина уважавам мисията ти да спасяваш хората, но след няколко спасителни операции защо просто не се оставиш, като Жан-Батист да поостарееш, докато най-сетне не умреш от старост? — Замълчах. — Вие умирате ли от старост?
Венсан така и не отговори на последния ми въпрос, но се наведе към мен и заговори искрено, сякаш се изповядаше:
— Защото така, Кейт. Нещо те тласка отвътре. Имаш чувството, че у теб се трупа напрежение, и знаеш, че трябва да направиш нещо, за да изпиташ облекчение. Мотиви като „благородство“ и „безсмъртие“ не превръщат болката и травмата в нещо, което си струва. Просто е против природата ни, ако не го сторим.
— Как тогава Жан-Батист е успял да устои… колко години? Поне трийсет.
— Колкото по-дълго си ревенант, толкова по-лесно става да устоиш. Дори след два века живот на него му е необходим забележителен самоконтрол. Но пък той има напълно основателна причина. Не само че подслонява малкото ни братство, но поддържа и други групи в цялата страна. Не може да си позволи да умира непрекъснато, след като е поел тази отговорност.
— Добре — съгласих се аз. — Разбрах, че нещо отвътре те тласка да умираш. Това обаче не обяснява защо между умиранията вършиш неща като да се хвърляш в Сена след момиче, решило да сложи край на живота си. Очевидно е, че по този начин нямаше да умреш.
— Права си — призна Венсан. — Случаите, когато умираме, докато спасяваме някого, са много редки. Веднъж… не повече от два пъти в годината. Обикновено се стараем да измъкваме красиви момичета, преди сградите да рухнат върху тях.
— Много хитро! Точно това имах предвид. Каква е наградата? Или и сега ще ми кажеш, че нещо те тласка отвътре?
Той ми се стори притеснен.
— Какво? Въпросът си е напълно нормален. Все още говорим за двайсет и първи век — опитах да се измъкна аз.
— Да, но доста се отклонихме от първоначалния въпрос. — Докато наблюдаваше непреклонното ми лице, мобилният му звънна.
— Телефонът ме спаси. — Намигна и отговори. Чух остър глас, изпълнен с паника. — Жан-Батист с теб ли е? Просто се опитай да се успокоиш, Шарлот — рече бавно той. — Идвам веднага.