Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
Макар да не го познавах отдавна, имах чувството, че ако всичко продължи както досега, щях да се влюбя във Венсан. Съмнение нямаше. Ако това беше едва началото, знаех със сигурност, че връзката ни няма да е нещо преходно. Сърцето ми щеше да бъде разбито. Убедена бях.
Знаех какво изпитвам към него и си давах сметка, че няма да понеса болката всеки път, когато някой го ранеше, убиеше или унищожеше. Беше ми казал, че това е възможно. Безсмъртието му си имаше граница. След като изгубих мама и татко, не исках да губя друг, когото обичам.
За мен старата поговорка вече звучеше по нов начин: „По-добре да не си обичал изобщо, вместо да обичаш и да изгубиш“. Бях постъпила правилно, казах си аз. Защо тогава имах чувството, че съм допуснала най-голямата грешка в живота си?
Увих се като пашкул в одеялото и се отдадох на нещастието. Позволих на болката да ме притисне. Заслужавах я. Не трябваше да го допускам до себе си.
Няколко часа по-късно мами почука на вратата, за да ме повика за вечеря. Трябваха ми няколко секунди, за да се овладея, след това се провикнах:
— Не съм гладна, мами. Благодаря!
Няколко минути по-късно някой почука тихо на вратата.
— Може ли да влезем? — прозвуча гласът на Джорджия от другата страна и без да дочака отговор, сестра ми и баба влязоха. Седнаха от двете ми страни, прегърнаха ме и зачакаха.
— Заради мама и татко ли е? — попита накрая Джорджия.
— Не, този път не е заради тях — изхлипах и се опитах да се засмея, — поне не само заради тях.
— Заради Венсан ли? — продължи да пита тя.
Кимнах през сълзи.
— Този Венсан… — усетих как мами и Джорджия се спогледаха над главата ми — да не би да те е наранил? — попита мами и прокара пръсти по гърба ми.
— Не, вината е моя. Просто не мога… — Как да им обясня причината? — Не мога да се сближа с него. Имам чувството, че рискувам много.
— Знам какво имаш предвид — опита се да ме успокои сестра ми. — Страхуваш се да обикнеш някого отново. Да не би пак да го изгубиш.
Отпуснах глава на рамото на мами и си поех въздух.
— Сложно е.
Тя приглади косата ми, целуна ме и тихо заговори:
— Винаги е сложно.
Купих няколко книги в английската книжарница, след това се затворих в тъмната пещера, наречена стая, и казах на бабка, че през уикенда ще „спя зимен сън“. Тя разбра и след като остави на нощното ми шкафче поднос с вода, чай, плодове, различни сирена и солени бисквити, ме остави на мира.
Прекарах деня потопена в живота на друг. Щом за малко оставях книгата, болката ми се разгаряше и имах чувството, че съм на циркова арена и някой забива ножове в мен. Ако поддържах ума си неподвижен, може би щях да успея да избегна насочените в главата ми остриета. От време на време заспивах, но черни, мъчителни кошмари ме будеха и след като се събудех, изчезваха безследно.
На моменти поглеждах през рамо и се питах дали няма да видя Венсан скрит в сенките. „Дали идва да ме вижда, когато спи?“ — питах се аз. Нямах представа дали не витае в стаята ми. Може би не го правеше. Може би изблиците ми го бяха отказали от намерението да ме види отново и скоро щеше да ме забрави. „Нали това искаш?“ — напомних си аз. Нали?
Ако се оставех на мислите, това щеше да е краят. Затова изключих мозъка си и оставих тялото си на автопилот. Имах чувството, че се справям успешно. Щях да се справя с живота без него. Можех да се справя сама. Никой не ми трябваше. Може и да не бях щастлива, но не бях и тъжна. Просто… бях там.
Радвах се, че ходя на училище. Учебните часове ми помагаха да преживявам монотонните дни. Най-сетне, когато един ден се прибрах вкъщи, разбрах с кристална яснота, че са минали две седмици, откакто обърнах гръб на застаналия на входа на къщата Венсан. Имах чувството, че са минали месеци. Поздравих се, че съм издържала успешно маратона, но усетих, че силите не ми стигат, за да пресека финиша.
Докато излизах от метрото на нашата улица, с изненада видях познато момиче, облегнато на близка телефонна кабина. Беше Шарлот. Когато ме забеляза, красивото й лице грейна.
— Кейт! — извика тя, хвърли се към мен и ме целуна по двете бузи.
— Шарлот! Каква изненада! — усмихнах се и се огледах любопитно, сякаш с нея имаше още някой.
— Чакам Шарл. Ето го и него — рече тя и погледна към стълбището зад мен.
Шарл излезе от метрото, всичките му крайници си бяха на местата, стори ми се по-здрав и по-силен от обикновено и в значително по-скапано настроение. Намръщи се, когато ме видя.