Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
— А това какво е? — попитах и спрях пред огромна черна ваза, украсена с десетина червеникави човешки фигури, заели драматични пози. Две въоръжени групи бяха застанали една срещу друга, всяка водена от зловещ, гол мъж. Бойците бяха вдигнали копия едни срещу други. — Голи воини. Интересно.
— А, амфората. Приблизително сто години по-нова е от куроса. Изобразени са два воюващи града, водени от техните нумина18.
— Какво?
— Нумина. В единствено число се казва нумен. Римско божество. Били отчасти хора, отчасти божества. Можели да бъдат ранявани, но не и убити.
— И след като са богове, се бият голи, така ли? — попитах. — Не им е необходима броня. Май са били големи надувковци.
Деди се разсмя.
„Нумина“ — помислих си и измърморих:
— Звучи като нума.
— Какво каза? — възкликна дядо, вдигна глава от вазата и ме погледна остро. Сякаш някой го беше ударил.
— Казах, че нумина звучи като нума.
— Откъде си чула тази дума?
— Не знам… от телевизията.
— Много се съмнявам.
— Не знам, деди — отвърнах, откъснах се от подобния му на лазер поглед и заразглеждах галерията с надеждата да зърна нещо, което да ме спаси от това положение. — Може да съм я прочела в някоя стара книга.
— Хм. — Той кимна, престори се, че приема обяснението ми, но тревогата му така и не изчезна.
Разчитай на деди да е чул за всеки бог от древността и всяко съществувало чудовище. Трябваше да кажа на Венсан, че ревенантите или поне злите им братовчеди не са чак толкова „незабележими“, колкото те си мислеха.
— Благодаря ти за поканата, деди — обадих се аз, доволна, че мога да сменя темата. — Искаше ли да говориш с мен за нещо? Освен за статуи и вази?
Той се усмихна измъчено.
— Помолих те да дойдеш, за да разбера какво става между вас с Джорджия. Каква е тази враждебност, откъде се взе напрежението? — попита и погледна вазата. — Да не би да сте започнали война? Не че ми влиза в работата. Просто се чудех кога ще обявите примирие, за да се възцари мир и спокойствие вкъщи. Ако продължи по този начин, ще ми се наложи да замина в непредвидена командировка.
— Извинявай, деди — отвърнах аз. — Вината е изцяло моя.
— Знам. Джорджия каза, че си била с някакви младежи и сте я оставили сама в един ресторант.
— Така е. Случи се обаче нещо спешно и се наложи да тръгнем.
— И дори не ти остана време да я изчакаш ли? — попита скептично той.
— Да.
Деди стисна нежно ръката ми и ме поведе към предната част на магазина.
— Ти не постъпваш така, princesse. Да не говорим, че не е много редно от страна на кавалерите ви.
Кимнах, защото бях съгласна и защото нямаше как да ги защитя.
Стигнахме до вратата.
— Внимавай с какви хора прекарваш времето си, cherie. Не всички имат златни сърца като твоето.
— Извинявай, деди, веднага ще се разбера с Джорджия. — Прегърнах го, излязох от сумрачния магазин и примигнах на ярката дневна светлина. След като купих букет гербери от близкия цветарски магазин, се прибрах с намерение да направя последен опит да се сдобря със сестра си. Не знам дали заради цветята, или защото тя беше готова да ми прости и да забрави, но най-сетне се получи. Този път извинението ми беше прието.
Вместо да ме откажат от срещи с Венсан, думите на дядо разпалиха желанието ми да го видя. Бяха изминали дълги пет дни и макар че щяхме да се видим през уикенда и непрекъснато си изпращахме есемеси, имах чувството, че сме разделени от цяла вечност. След като проведох успешната умиротворяваща мисия с Джорджия, реших да му се обадя. Още преди да набера, името му се изписа на екранчето ми и телефонът звънна.
— Тъкмо те набирах — разсмях се аз.
— Ясно — долетя кадифеният глас от другия край на линията.
— Амброуз стана ли вече? — попитах. По моя молба той непрекъснато ми разказваше какво е състоянието на американеца. Денят, след като бе прободен, раната започнала да се затваря и Венсан ме увери за пореден път, че Амброуз ще бъде съвсем наред, когато „се събуди“.
— Да, Кейт. Вече ти казах, че е добре.
— Знам, въпреки това ми е трудно да повярвам. Това е.
— Можеш да го видиш лично, ако решиш да наминеш. Какво ще кажеш преди това да поизлезем? В „Ле дьо Маго“ прекарахме супер, никой не беше убит, ранен, затова мислех пак да те заведа там.
— Добре, имам няколко часа до вечеря.
18
Според римската митология вредоносни духове. — Б.пр.