Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
Шарлот отново беше коленичила до брат си, за да притиска с ръка одеялото, сякаш се опитваше да го стопли, като го разтрива.
— Ако не искаш да говориш — започнах тихо аз, — просто кажи. Какво се случи?
Тя въздъхна дълбоко и изопнатото й лице ми подсказа как би изглеждала, ако беше на истинската си възраст. Вдигна разтрепераната си ръка и посочи празното туристическо корабче.
— Беше наето за детски рожден ден. Двамата с Шарл се разхождахме наблизо, Гаспар спеше и ни съобщи малко преди двете деца да паднат. Шарл скочи във водата и стигна до момчето малко преди да потъне. Доплува с него до брега, аз го чаках там и направих дишане уста в уста. След това се върна за момиченцето, но моторът я всмукваше. Опита се да я извади, но перката я удари. След това и него.
Гласът й звучеше глухо, докато разказваше, но щом приключи, се разплака отново и раменете й потрепериха под ръката ми. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи и се ощипах с всички сили. „Стегни се — казах си. — Не е нужно Шарлот да те гледа как ревеш.“
Погледнах към брега. От водата изплуваха двама гмуркачи от полицията. Парамедикът до Амброуз също ги забеляза и тръгна бързо към тях. Когато бе на няколко крачки, му подадоха нещо и аз започнах да се досещам какво става.
Шарлот усети как се напрягам и вдигна поглед към гмуркачите.
— А, добре, открили са я — рече с безразличие, когато парамедикът посегна към найлоновия плик, наполовина пълен с кървава вода.
Този път не успях да спра сълзите, но въпреки това видях какво има вътре. Усетих как се вдървявам, дъхът излезе от дробовете ми бързо, сякаш някой ме беше ритнал в корема. В плика беше пъхната човешка ръка.
21.
Когато парамедиците дръпнаха ципа на чувала, в който беше сложено тялото на Шарл, аз изгубих самообладание. Докато гледах натам, чувалът за трупове се превърна в два чувала. Ето че пред мен бяха телата на родителите ми и сякаш тялото ми бе пренесено незнайно как през Атлантика обратно в моргата на Ню Йорк Сити преди по-малко от година.
Дори не ми позволиха да видя татко. Аз обаче настоях да видя мама, която беше „само“ със счупен врат, затова прецениха, че има много по-приемлив вид от обезобразения ми баща. Ето че отново попаднах в същото помещение и не намирах сили да откъсна очи от кораловия лак по босите крака на мама. Джорджия плачеше до мен, докато аз скубех кичури коса и ги сплитах с косата на мама. Знаех, че ще я кремират, и исках част от мен винаги да остане с нея. При тази мисъл спомените свършиха, но аз останах, защото не исках да оставя мама в ослепително бялата стая.
— Кейт. Кейт? — Силни ръце ме завъртяха и аз забелязах, че лицето на Венсан е на сантиметри от моето. — Добре ли си?
Кимнах, въпреки че бях замаяна.
— Защо не се качиш в линейката, аз ще закарам скутера у нас и ще се видим там?
Кимнах отново и се опитах да се стегна, докато седях между Шарлот и шофьора в предната част на линейката.
Когато пристигнахме в къщата на Жан-Батист, Жан ни посрещна на входа. Отведе Шарлот в стаята й на втория етаж и нещо в държанието й ми подсказа, че това не се случва за пръв път. През прозореца на коридора видях как Жан-Батист подава пачка банкноти на шофьора на линейката, а Жул пренесе тежкия чувал за трупове вътре и го положи на земята. Едва успях да се затътря до стаята на Венсан. Хвърлих се на леглото и се разхлипах.
Не плачех за смъртта на Шарл. Тя бе просто катализаторът. Или по-скоро ме върна назад във времето. Сега усещах, че съм застанала на ръба на същата черна бездна, от която най-сетне бях успяла да изпълзя преди няколко месеца. Усетих непреодолимо желание да се наведа напред, само няколко сантиметра, колкото да полетя в примамливия мрак. Мисълта да позволя на ума си да напусне тялото бе наистина изкусителна. Дори нямаше да се налага да почиствам цялата каша.
Някой седна на ръба на леглото, но аз останах заровила глава във възглавницата. Зад мен прозвуча гласът на Венсан:
— Всичко е наред, Кейт. Знам колко е трудно, когато видиш подобно нещо, и ми се иска да не го беше виждала. Просто си повтаряй, че това не се е случило наистина — той не е смъртен, а ти не си видяла трупа му. За всичко това има причина. Шарл спаси живота на момченце, като отдаде своя за кратко.
Чух думите, но не ги възприех. Не можех да разбера какво ми казва. То просто нямаше смисъл на фона на всичко, което бях научила и преживяла досега. Не можех просто да прекъсна прилива на чувства, след като знаех, че някой е бил осакатен от витлото на лодка — дори да беше мъртъв „за кратко“.