Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
— Е, има ли достатъчно?
— Разбира се, всеки може да назове по име четиринайсет покойници. Само че в ролята си на опечалени сме твърде дезорганизирани, в резултат на което купища хора помнят Шекспир, но никой не помни човека, за когото е написал Петдесет и пети сонет.
— Да — съгласих се аз.
След минутка мълчание Огъстъс попита:
— Чете ли ти се? — Отговорих утвърдително. Заради курса по поезия в момента четях онази дълга поема от Алън Гинсбърг, която се наричаше „Вой“, а Гас препрочиташе „Всевластна скръб“.
След малко той попита:
— Добра ли е?
— Поемата ли?
— Да.
— Да, страхотна е. Хората в тази поема се дрогират повече и от мен. Как е ВС?
— Все така супер — отвърна той. — Ще ми почетеш ли?
— Това не е от поемите, които можеш да прочетеш на глас до заспалата си майка. В нея става дума за содомия и ангелски прах — отвърнах аз.
— Току-що спомена две от любимите ми развлечения — каза той. — Тогава ми прочети нещо друго.
— Ами, не нося нищо друго — отвърнах аз.
— Жалко. В момента съм в настроение за поезия. Не помниш ли нещо наизуст?
— „Да вървим тогава ти и аз — подхванах нервно — на небето се е проснал вечерният час като пациент, упоен за операция.“
— По-бавно — каза той.
Обзе ме притеснение, също като първия път, когато му казах за „Всевластна скръб“.
— Ъ, добре. Добре. „Да вървим по-пусти улици, свърталища,/ мърморещи сиропиталища/ след безсънни нощи в едно нощните хотели дупки,/ в ресторантите, постлани с талаш и мидени черупки;/ улици, които следват като уморено прение/ с неопределено намерение,/ за да те докарат до един неудържим въпрос…/ О, недей ме пита: «Кой е той?»/ Да вървим с теб на посещение!“15
— Влюбен съм в теб — изрече той тихо.
— Огъстъс.
— Вярно е — каза той. Беше приковал поглед в мен и аз виждах бръчиците в ъгълчетата на очите му. — Влюбен съм в теб и нямам навика да се лишавам от простото удоволствие да говоря каквото мисля. Влюбен съм в теб и знам, че любовта е като вик сред пустошта, че забравата тегне над всеки от нас, че всички сме обречени и един ден трудът ни ще стане на прах, знам също, че слънцето ще погълне единствената земя, която имаме, и знам, че съм влюбен в теб.
— Огъстъс — повторих аз, като не знаех какво друго да кажа. Усещах как в мен се надигат чувства и потъвам в една странно болезнена сладост, но не можех да изрека думите. Не можех да изрека каквото и да е. Двамата се взирахме така един в друг, докато накрая той не кимна, сви устни и след като се извърна, облегна глава на прозореца.
Единадесета глава
По някое време явно сме заспали. Аз поне със сигурност, но накрая се събудих от шума на спускащите се колесници. Имах ужасен вкус в устата и гледах да я държа затворена от страх да не отровя въздуха в самолета.
Погледнах към Огъстъс, който се взираше през прозореца, и когато се гмурнахме под ниските облаци, поизправих гръб, за да зърна Холандия. Земята изглеждаше, сякаш плуваше в океана, разграфена на малки зелени правоъгълници, опасани от всички страни с канали. Всъщност се приземихме успоредно на един канал, сякаш имаше две писти: една за нас и втора за водните птици.
След като взехме багажа си и минахме през митницата, тримата се натъпкахме в таксито на един плешив тип с месесто отпуснато лице, който говореше перфектен английски — едва ли не по-добър от моя.
— Хотел „Философ“? — казах аз.
— Американци ли сте? — попита той.
— Да — отвърна мама. — От Индиана.
— Индиана — повтори той. — Значи, крадат земята от индианците, но запазват името, така ли?
— Нещо такова — отвърна мама. Таксито се вля в трафика и се отправихме към една магистрала с множество сини табели, на които се виждаха двойни гласни: Оостхаузен, Харлем. От двете страни на магистралата в продължение на няколко километра се простираше равна незастроена земя, осеяна тук-там с огромните здания на корпоративни централи. Накратко казано, Холандия приличаше много на Индианаполис, само че с по-малки автомобили.
— Това ли е Амстердам? — попитах шофьора.
— И да, и не — отвърна той. — Амстердам е като пръстените на дървото: с приближаване към центъра става все по-стар.
15
Откъс от поемата „Любовната песен на Дж.Алфред Пруфрок“ от Т.?С.Елиът по превода на Цветан Стоянов в: Томас Стърнс Елиът. Избрани стихове. С.?Народна култура, 1993. — Б.пр.