Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Дотогава колът, забит от чичо Клейт, отдавна беше изчезнал, но аз много добре си спомнях мястото му. Копачите монтираха сондажната си кула, онази голяма червена машинария, която прилича на богомолка, сглобена от детски конструктор, на около метър от него (още си спомням как майка се оплакваше от влажната глина, пръсната по цялата ни морава). Не им се наложи да копаят дори тридесет метра и, както Клейт беше заявил онази неделя, когато двамата с него излязохме с ябълковата пръчка, водата беше изобилна. Можехме да пием до Второ пришествие без да свърши.
2
Опитвам се да се върна към основната си тема на размисъл, а именно защо е безполезно да се пита един писател защо пише. Със същия успех можете да питате розата защо е червена. Талантът, както водата, която чичо Клейт откри под нашата морава след вечеря онзи неделен следобед, винаги си е бил там. Само дето талантът е не толкова като вода, а по-скоро като груба руда. Той може да се рафинира — или да използвам предишната аналогия, да се наточи — и да бъде използван по неизброими начини. Наточването и използването са прости операции, изцяло под контрола на новоизлюпения писател. Рафинирането на таланта е въпрос на упражнение. Ако вдигате тежести по петнадесет минути на ден в продължение на десет години, ще развиете мускулите си. Ако пишете по час и половина на ден в продължение на десет години, ще станете добър писател58.
Какво обаче се крие там долу? Това е голямото неизвестно, случайната карта в колодата. Не мисля, че писателят има какъвто и да било контрол върху него. Когато изкопаеш кладенец и откриеш вода, пращаш проба на местната агенция по изпитване на водите. Минералното съдържание може да варира страхотно. Не всички версии H2O са създадени еднакви. По същия начин Джойс Карол Оутс и Харолд Робинс пишат на английски, но въобще не мисля, че пишат на един и същ език.
Има някакво естествено очарование в това да откриеш таланта (но по тази тема е трудно да се пише добре, така че аз дори няма да опитвам — „Оставете го на поетите!“, провикна се той. „Поетите знаят как да говорят за това или поне си мислят, че знаят, а тъкмо до това се свеждат нещата. Поетите да се занимават!“), в онзи магически момент, когато пръчката се стрелне надолу и знаеш, че си попаднал на голямо находище. Има очарование също в изкопаването на кладенеца, рафинирането на рудата, заточването на ножа (и за това не е лесно да се пише; една сага за Героичната Битка на Младия Самобитен Писател, която винаги ми се е струвала добра, е историята за Янгблъд Хоук на Хърман Уоук), но това, за което аз всъщност искам да ви поговоря, е друг тип откривателство — не откриването на самия талант, а онова светкавично прозрение, когато разбереш каква посока ще поеме талантът ти. Например моментът, в който някой малък бейзболист открие не, че може да хвърля топката добре (което вероятно вече е знаел), а че може да хвърля топката по точно определена траектория или да я завърта по точно определен начин. Това също е особено приятен момент. Всичко това, надявам се, ще оправдае малкото автобиографично отклонение, което следва. То не цели да обясни моя собствен интерес към злокобния танц, нито да го оправдае или психоанализира. Целта е единствено да се даде контекст на един интерес, който се оказа доживотен, доходоносен и приятен… освен разбира се, в онези моменти, когато побърканата убийца изскача от тавана на кошмарната къща, в която подсъзнанието ми ме затваря веднъж на около четири месеца.
3
Майка ми произхождаше от семейство на име Пилсбъри, което се родееше (поне според нея) с онези Пилсбъри, които произвеждат брашно и сухи смеси за сладкиши. Двата клона на семейството, казваше мама, се разделили, когато производителите на брашно заминали на Запад да си търсят късмета, а хората от нашия клон останали да живеят бедно и честно по бреговата ивица на Мейн. Баба ми, Нели Пилсбъри (с моминско име Фог), била една от първите жени, дипломирали се от Горам Нормал Скуул59. Почина на осемдесет и четири, сляпа и прикована на легло, но все още способна да спряга латински глаголи и да назове всички американски президенти до Труман. Дядо ми по майчина линия беше дърводелец и за кратко общ помощник на художника Уинслоу Хоумър.
Семейството на баща ми произхождало от Перу, Индиана, а преди това от Ирландия. Семейство Пилсбъри, със своите солидни англосаксонски корени, бяха разумни и практични. Баща ми, изглежда, е бил издънка на доста по-ексцентричен род. Сестра му, моята леля Бети, страдаше от временна загуба на паметта (майка ми смяташе, че тя е маниакално депресивна личност, но пък майка ми никога не е харесвала особено леля Бети), баба ми по бащина линия обичала да пържи по половин хляб в мазнина от бекон за закуска и дядо ми по бащина линия, чийто ръст бил метър и деветдесет и три и тежал към сто и шестдесет килограма, се споминал на тридесет и две години, докато тичал да хване влака. Или поне така са ми казвали.
58
Бързам обаче да уточня, че е задължително поначало да имате талант. Защото може десет години да рафинирате обикновената пръст и накрая пак ще си останете с пръст, фино пресята. Аз например свиря на китара, откак бях на четиринадесет, но не съм напреднал особено отвъд нивото, което постигнах на шестнадесет, когато свирех „Луи Луи“ и „Малкият Дюс Куп“ на ритъм китара с една група на име Муунспинърс. Мога да свиря по малко и това ме ободрява, когато съм в лошо настроение, но не мисля, че скоро ще взема хляба на Ерик Клептън. — Б.авт.
59
Един от двата колежа, които по-късно образуват университета на Южен Мейн. — Б.пр.