Диви кинозвезди

Друг постоянен обитател на живия плет е таралежът, мое любимо животно още от детството ми в Гърция. Тогава си отгледах четири таралежчета подарък от един селянин, попаднал на леговището им, когато копаел покрай синора на нивата си. Новородените таралежчета са кадифено бели, с меки като каучук бодли. Любимите ми питомци пораснаха, кожата им стана кафява, а бодлите — твърди и остри. Разбрах, че са много умни животни, дори успях да науча моите четири храненичета да се изправят на задни крака и да си искат храна. Извеждах ги на дълги разходки из околността и те в индийска нишка послушно ме следваха по петите. Имаха невероятно бързи рефлекси. Вдигнех ли пън или камък да търся някои от по-редките насекоми за колекцията си, трябваше да бъда нащрек, защото иначе можеха да се стрелнат и да излапат находката ми. Веднъж бяха се улисали да търсят храна около няколко стари лозови корена и аз реших да поседна на сянка в маслиновата горичка на тридесетина метра от тях. Можех да ги наблюдавам, без те да ме виждат. След малко разбраха, че ме няма, и изпаднаха в ужас. Започнаха да тичат в кръг и да писукат жално едно на друго. После едно от тях, „залепило“ като куче муцунка в земята, откри миризмата ми и се понесе по следите ми в бърз тръс, следвано от останалите три. Нямаше никакво съмнение, че вървят по стъпките ми, защото се бях мотал насам-натам, докато избера сянка, и те минаха точно по същия маршрут. Вълнението им нямаше граници, когато ме намериха — покатериха се в скута ми с радостно писукане и сумтене.

Спомням си, че когато живеехме в Хемпшир, една есен огромната стара ябълка в двора роди изключително много. След като майка ми свари тонове чътни52 и мармалад, решихме да оставим необраните ябълки да опадат и да наторят почвата под дървото. В една лунна нощ ме събудиха звуци, напомнящи ухажване между котки. Наведох се през прозореца да ги пропъдя, но за голяма изненада видях два таралежа. Когато нахлузих пантофите и изтичах на двора, се изясни, че те след славен пир с полугнилите ферментиращи ябълки са се напили „до козирката“. Обикаляха, залитайки около дървото, блъскаха се о най-различни неща, хълцукаха, караха се помежду си, изобщо поведението им бе повече от осъдително. Принудих се за тяхно добро да ги затворя в гаража, докато изтрезнеят. Когато на сутринта ги пуснах, двамата насекомоядци, съвсем жалки и унили, се изнизаха пред очите ми, пресякоха задния двори гузно се скриха в гората.