Хайка за вълци

Избухна гръмогласен смях, смееше се и Николин, като гледаше как младежът плюе шлюпките от яйцето и по брадата му се точи жълтък. Цял час смехът напираше от гърдите му, на сърцето му бе весело, свободно и хубаво, като че бе попаднал в един свят на радост и безгрижие. След номера с яйцето Иван Шибилев изсвири мелодията на една тъжна любовна песен. Цигулката му бе олющена, и даже пукната на места като цигулките на циганите чалгаджии, от които я бе купил, а и той свиреше като тях, с много вариации и завъртулки, дрезгаво, но сладко, и на Николин му се стори, че цигулката изговаря думите на песента: „Проклет да е, триклет, мамо, който либе либи, либи и не взима.“

— Изкарай още нещо, още нещо! — извикаха от публиката.

Иван Шибилев отново сложи цигулката под брадата си и започна да имитира различни животни и птици. Това бе най-новият му музикален номер. Публиката помисли, че стърже по струните на шега, но когато от тези стържещи звуци се чу рев на магаре, отново избухна смях. Последва лай на куче, дърто, клепоухо куче, което лежи някъде на сянка с отпуснати кокали, и щом усети чужд човек в двора, едва-едва повдига глава от лапите си и лениво изджавква няколко пъти, колкото да се отсрами пред стопанина си. След кучето измяука котка, след нея изкукурига петел, кръшно и гласовито, с ония тихи гърлени звуци накрая, които се изтръгват от гърдите му, докато си поема въздух. След петела закаканижи кокошка, „ка-ка-ка“, и Николин живо си представи как тя ходи из двора като занесена през някой горещ летен ден и клъвва тук-там не защото е гладна, а от скука, и сама си приказва разни глупости. Дойде ред и на пойните птици. Иван Шибилев сложи пръсти на горния край на грифа и изпод лъка му излетяха звънливите трели на славей, когато през майските нощи е замаян от любовна страст и импровизира с безумно вдъхновение. Сред тези колоратури от време на време се обаждаха ту крехките еднообразни напеви на чинката, като че някой почукваше с вилица по чиния, ту мекият речитатив на чичопея, извит накрая като запетайка, ту алтовата, бликаща дълбоко из гърдите ария на коса, скрит някъде из хладните и гъсти клони на високите дървета. Иван Шибилев едновременно изтръгваше от струните на цигулката птичи хор и го дирижираше и превръщаше хладната есенна вечер във ведра пролетна утрин, когато птичият свят изнемогва от нежния нагон на сътворяването.

Тогава някой гръмна, жените изпищяха и запушиха ушите си с ръце, стаята се изпълни с дим и пушек, настъпи зловеща тишина и всички устремиха очи към бащата на булката. Той надигна лимонадено шише, превързано с червена панделка, после му тикнаха под носа някакъв бял плат, майката извика нещо и започна да си бие главата с юмруци. Сватбарите замряха по местата си, едни ехидно усмихнати, други изненадани и смутени, белият плат се замята от ръце на ръце, започнаха да се пазарят за някаква земя, в стаята се натъпкаха човек до човек, стана душно и тясно като в дупка. След време Николин научи какво се бе случило на сватбата, защото мълвата скоро стигна до чифлика, а тогава седеше объркан и покрусен и не можеше да проумее как след толкова песни, игри и смях изведнъж настъпи бъркотия и помрачи веселието на сватбата, както градоносен облак изневиделица се развихря в ясното небе, обсипва посевите с ледени камъни и ги приравнява със земята само за минута. Измъчваше го задух, зави му се свят, искаше да попита Иван Шибилев какво става, но заложника го нямаше, изчезнала беше и Мона. Опита се да стане и да излезе навън, но зад него и около него имаше стена от хора, застанали плътно един до друг като сраснати. Излезе към полунощ заедно с всички, изкара кабриолета из двора на дядо Мацко и пое към чифлика.