Хайка за вълци

— Най-напред ще отида на друго място.

— Че къде ще ходиш по тъмно? Най-напред ела в къщи, постопли се, че тогаз излез. Хайде, татко!

Двамата тръгнаха заедно, Николин не можеше да скрие радостната си изненада и започна да й говори, че напоследък често я сънувал и ето на, сънищата му излезли верни. Питаше я ще остане ли за празниците, къде работи и какво работи, а тя отговаряше уклончиво и избързваше напред. На пресечната улица спря, хвана куфарчето с две ръце и извърна глава настрани.

— Аз съм нагоре.

— Защо бе, татко! Нали най-напред в къщи…

— Ах, как питаш, как питаш! — прекъсна го тя, като че искаше да отстрани някой досадник от пътя си. — Казах ти, имам работа.

Направи няколко крачки, но спря и остана с гръб към него, после започна бавно да се извръща назад. Лицето й, замрежено от тъмната паяжина на здрача, изглеждаше съвсем бяло, а очите й като две тъмни кухини.

— Щом искаш да знаеш къде отивам, ще ти кажа. Отивам при Иван Шибилев.

Думите й го удариха в лицето като огън, той затвори очи, а когато се съвзе и поиска да я попита дълго ли ще се бави при Иван Шибилев, тя вече не стоеше пред него. Беше изчезнала така бързо и безшумно, сякаш беше станала невидима или хвръкнала като птица.

В къщи хвана една кокошка и я закла на дръвника. Докато я чакаше да притихне, прасето мина по двора със стиска сено в устата и се скри в кочината. Голям студ идва, помисли си и едва сега чу някакво далечно фучене откъм север. Ята врани летяха на тъмни облаци над дворищата, спускаха се ниско над къщите, после изведнъж се вдигаха високо в небето и огласяха простора с тревожни крясъци. Сложи вода да се топли и влезе в Мелината стая да запали печката. Беше я пристроил към другите две стаи преди раждането на Мела и тримата, тя, майката и той, бяха спали в нея. Двете стари стаи бяха плетени от пръти и вдълбани в земята и новата, изградена от тухли, широка, светла и повдигната на една стълба, изглеждаше като кръпка от нов плат върху стара дреха. През ученическите години Мела обсеби стаята, там си спеше, там си гледаше уроците и не му позволяваше да влиза в нея, а на излизане заключваше вратата с катинар. И по-късно, когато вече живееше в града и не си идваше по цяла година, той рядко влизаше в стаята й да види дали не е протекло отнякъде или да почисти паяжината по тавана. При всяко влизане пристъпваше на пръсти, защото му се струваше, че Мела ще се покаже от някой ъгъл и ще му се скара. „Това е мой, само мой свят — казваше му тя — и никой не може да го накърнява с присъствието си!“ Четирите стени на стаята бяха покрити от пода до тавана с пъстри театрални афиши, снимки на артисти, малки и големи, цветни и черно-бели, в различни пози, усмихнати и разплакани, ядовити и разгулно весели, облечени в селски дрехи, в царски одежди или полуголи, всички някак си неистински, загадъчни и внушаващи някакво непонятно безпокойство. И дрехите, вещите и труфилата на Мела бяха разхвърляни по пода, по масичката, по столовете и в гардероба, леглото й стоеше неоправено със седмици и юрганът приличаше на хралупа — както се изхлузваше сутрин, така се вмъкваше вечер в нея. Но Мела се чувствуваше добре сред този битпазар, по цял ден не излизаше от стаята и Николин чуваше как ходи от стена до стена, говори си нещо, вика, смее се, плаче, сърди се или заповядва някому: „О, съпруже, възвърни с меча си моята чест!“, или „Душата ми копнее за теб както утрото за слънчев лъч!“ Николин бе запомнил тези думи и още много като тях, без да ги разбира, и все повече свикваше с мисълта, че дъщеря му наистина живее в някакъв свой свят, който не разбира и никога няма да разбере. Дълбоко в себе си не одобряваше този свят и начина й на живот и в същото време си казваше, че е човек прост и неук и няма право да се бърка в нейните работи. Най-много му тежеше, че през ваканциите не похващаше никаква работа нито в къщи, нито на полето като другите момичета. Денем прекарваше в стаята си, вечер отиваше в младежкия клуб и се връщаше в полунощ, а понякога и на разсъмване. Можеше да не яде с дни, ала не посягаше към съдините да приготви обяд или вечеря, чакаше той да се върне от работа и да й сготви нещо за ядене. От мъничка бе своенравна, немарлива и нехайна към всичко, което я заобикаля у дома. Както и да я учеха да оставя всяко нещо, с което си служи, на мястото му, играчките, тетрадките и учебниците й постоянно се търкаляха по пода. Единствената й грижа бе да се гизди като големите момичета, не харесваше какви да е роклички или блузки и сама си ги доправяше. А иначе беше умно, любознателно, обичливо и чаровно дете и с това изкупваше всичката си немарливост и нехайство у дома. В училище бе първа по успех, играеше главните роли в детските представления, учителите й предричаха голямо бъдеще и Николин се гордееше с нея.