Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
– Пази се от пияници, моето момче. И аз трябваше да го направя, когато му беше времето.
Малкото момче порасна и добави собствени мнения и впечатления към тези, които бе получил от родителите си. Политиците бяха същата стока като свещениците и нямаше никакво значение дали са комунисти, фашисти, капиталисти, или с други убеждения. Но Алан беше съгласен с баща си, че сериозните хора не пият плодов сок. И също като майка си смяташе, че човек трябва да се държи прилично, дори и да се е почерпил.
От практическа гледна точка това означаваше, че по време на пътуването Алан бе загубил интерес да помага на Сун Мейлин и двайсетте пияни войници (всъщност броят им вече беше намалял, откакто един от тях падна през борда и се удави). Освен това нямаше никакво желание да присъства на изнасилването на пленницата, която сега бе заключена под палубата, без значение дали беше комунистка, или не, нито пък за кого беше омъжена.
Затова Алан реши да напусне кораба и да вземе затворничката със себе си. Съобщи решението си на А Мин и кротко го помоли да помогне на бъдещите бегълци с малко храна за из път. Момчето обеща да го стори, но само при едно условие – да се присъедини към тях.
Осемнайсет от деветнайсетте войници от охраната на Сун Мейлин заедно с готвача и капитана на кораба се бяха отдали на забавления в квартала на удоволствията в Ибин. Деветнайсетият войник, който бе изтеглил късата клечка, седеше и се цупеше пред вратата към стълбите, водещи до каютата, където беше затворена Дзян Цин.
Алан седна да си поговори с пазача и му предложи да пийнат по едно. Войникът отвърна, че му е възложена отговорната задача да пази навярно най-важния затворник в цялата страна, така че не може да си позволи да се налива с оризово вино.
– Напълно съм съгласен с теб – каза Алан. – Но една чашка няма да навреди, нали?
– Не – отговори пазачът, след като се позамисли. – Една чашка определено няма да навреди.
Два часа по-късно Алан и войникът бяха пресушили по бутилка, замезвайки с деликатеси, които А Мин чевръсто носеше от килера и им сервираше. Алан се бе почувствал леко замаян в процеса на работа, но пазачът бе захъркал направо на палубата.
– Така, така – каза Алан и погледна към изпадналия в безсъзнание китайски войник в краката си. – Никога не се опитвай да надпиеш един швед, освен ако не си финландец или поне руснак.
Експертът по експлозиви, помощникът от кухнята и безкрайно благодарната съпруга на Мао Дзъдун напуснаха кораба под прикритието на мрака и скоро се озоваха в планините, където Дзян Цин вече бе прекарала доста време заедно с комунистическите войски. Тибетските номади в района я познаваха, затова бегълците нямаха никакви проблеми с прехраната дори след като запасите на А Мин привършиха. Гостоприемството на тибетците към един висш представител на народноосвободителната армия си имаше своето обяснение. Всеизвестен факт беше, че в момента, в който комунистите спечелят борбата за Китай, Тибет веднага ще получи независимост.
Планът на Дзян Цин беше тримата бегълци бързо да се насочат на север, като направят един широк кръг около територията, контролирана от Гуоминдана. След месеци на преход през планината в крайна сметка щяха да стигнат до Сиан в провинция Шънси – Дзян Цин знаеше, че съпругът й ще бъде там, освен ако не се забавеха твърде много.
А Мин бе очарован от обещанието на Дзян Цин, че оттук насетне ще сервира на самия Мао. Момчето тайно бе станало комунист, виждайки как се държат войниците от охраната на Сун Мейлин, затова нямаше нищо против да смени политическите си възгледи, като в същото време се издигне в кариерата си.
Според Алан обаче комунистите щели да се справят и без негова помощ, затова ако Дзян Цин нямала нищо против, смятал да се насочи към къщи.
Тя бе съгласна с намерението му, но под „къщи“ той навярно имал предвид Швеция, а тази страна се намирала ужасно далече. Как смятал да стигне дотам?
Алан отвърна, че, разбира се, кораб или самолет биха били най-удобният превоз, но за жалост недоброто разположение на световните океани изключвало възможността за пътуване по вода, а горе в планините до този момент не бил видял летища. Да не говорим, че нямал и пукната пара.
– Значи, ще трябва да ходя пеш – заключи Алан.
Вождът на селото, който така щедро бе приел тримата бегълци, имаше брат, който бе пътувал по света повече от всеки друг. Той бе ходил чак до Улан Батор на север и до Кабул на запад. Освен това си бе топнал краката в Бенгалския залив по време на едно пътуване до Югоизточна Азия. Сега обаче си беше вкъщи в селото и вождът го повика и му заръча да начертае карта на света за господин Карлсон, за да може той да се прибере у дома в Швеция. Братът обеща да го стори и бе готов с тази задача още на следващия ден.