Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
Предстоящата му задача беше по-скоро формалност, тъй като за себе си той беше взел решение. Въпреки всичко сега се налагаше „да натисне копчето“. На един остров източно от Филипините екипажът на бомбардировач B-52 очакваше сигнала на президента. Всички тестове бяха проведени. Нищо не можеше да се обърка.
Следващият ден беше 6 август 1945 година.21
21 На този ден САЩ хвърлят атомна бомба над японския град Хирошима. – Б. пр.
Радостта на Алан от факта, че в живота му ще се случи нещо ново, се изпари в мига, в който срещна Сун Мейлин за първи път. Бе получил указания да я посети в хотелския й апартамент във Вашингтон. След като успя да премине през няколко реда охранители, застана срещу въпросната дама, подаде й ръка и се представи:
– Добър ден, госпожо, казвам се Алан Карлсон.
Сун Мейлин не му подаде ръка. Вместо това посочи един фотьойл наблизо и му нареди да седне.
През годините бяха обвинявали Алан, че е всичко – от откачалка до фашист, но не и куче. За момент си помисли дали да не обърне внимание на дамата върху неподходящия й тон, но в крайна сметка се въздържа, тъй като му бе интересно да види какво ще се случи по-нататък. А и фотьойлът изглеждаше удобен.
Когато Алан седна, Сун Мейлин продължи с най-омразната му тема, а именно политиката. Тя говореше за президента Рузвелт като за човека зад целия план, което озадачи Алан. Как е възможно да се водят военни операции от гроба?
Сун Мейлин описа колко е важно комунистите да бъдат спрени и да не се допуска този палячо Мао Дзъдун да разпространява политическата си отрова от провинция на провинция. За изненада на Алан завърши с изказването, че нейният съпруг Чан Кайшъ нищо не разбирал от тези работи.
– А всъщност как стоят нещата помежду ви? – поинтересува се Алан.
Сун Мейлин го уведоми, че тези въпроси не засягат мижитурка като него. Карлсон бил назначен от президента Рузвелт като неин пряк подчинен в тази операция и оттук нататък щял да отговаря само когато го попитат, а през останалото време трябвало да си затваря устата.
Алан никога не се ядосваше – тази емоция му бе чужда, – но сега реши да се възползва от факта, че се бяха обърнали към него, и да употреби правото си на отговор.
– Последното нещо, което чух за Рузвелт, беше, че е мъртъв, и ако към настоящия момент има някаква промяна, трябваше да пишат за това във вестниците. Включих се в тази операция, защото президентът Труман ме помоли. Но ако госпожата възнамерява да се сърди, не мисля, че ще си правя труда да участвам. Мога да посетя Китай някой друг път, а и вече съм взривил повече мостове, отколкото трябва.
Сун Мейлин не се бе сблъсквала с някого, който да й противоречи, откакто майка й се бе опитала да предотврати свързването на дъщеря си с един будист, а оттогава бяха минали много години. Освен това след време майката трябваше да помоли за извинение, тъй като бракът на дъщеря й се бе оказал успешен и я бе изстрелял нависоко.
Сега Сун Мейлин бе принудена да замълчи и да помисли. Очевидно не бе преценила ситуацията правилно. До този момент всички американци се бяха разтрепервали само при споменаването на личните й приятели господин и госпожа Рузвелт. Как трябваше да подходи спрямо този чужденец, който не реагираше като всички останали? Що за човек й беше изпратил некадърникът Труман?
Сун Мейлин не се сприятеляваше с всеки срещнат, но в случая целта й бе по-важна от принципите й. Затова реши да смени тактиката.
– Струва ми се, че не се запознахме както трябва – каза тя и подаде ръка по западен маниер. – Но по-добре късно, отколкото никога!
Алан не беше злопаметен. Пое протегнатата ръка и се усмихна снизходително. Въпреки това не можеше да се съгласи с твърдението, че е по-добре нещата да се случат късно, отколкото никога. Неговият баща например бе станал привърженик на цар Николай II ден преди руската революция.
Два дни по-късно Алан се качи на самолет за Лос Анджелис заедно със Сун Мейлин и двайсет мъже от нейната лична охрана. Там ги чакаше корабът, който трябваше да ги закара заедно с натоварения динамит до Шанхай.
Алан знаеше, че ще му бъде невъзможно да избегне Сун Мейлин по време на дългото пътуване през Тихия океан – корабът просто не беше достатъчно голям. Затова реши, че няма смисъл дори да се опитва, и прие поканата за постоянно място на масата на капитана за вечеря. Предимството беше хубавата храна, а недостатъкът – компанията, тъй като Алан и капитанът не бяха сами, а към тях се присъединяваше и Сун Мейлин, която явно не можеше да говори за нищо друго освен за политика.