Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
– И това лошо ли е? – прошепна Тави в отговор.
– Ще трябва да се бия с него. – Той произнесе думите леко и непринудено, с лек намек на тъга и съжаление. – Трябва да си вървя.
– Нуждаем се от помощта ти, Фейд – каза Тави. – Не можеш да го изоставиш.
Фейд поклати глава и попита:
– Какво знае Майлс за мен?
– Името ти. Че ти се доверявам. Че Гай те е довел в Академията заедно с мен.
– Проклети фурии! – Фейд въздъхна. – Тави, искам да направиш нещо за мен. Моля те.
– Само кажи какво – отвърна веднага Тави.
– Не казвай нищо повече за мен на Майлс. Дори да те пита. Лъжи, измисли нещо, каквото и да било. Не можем да допуснем да изпадне в ярост точно сега.
– Какво? – сепна се Тави. – И защо ще го прави?
– Защото – отвърна Фейд – той е мой брат.
Глава 13
Макар Исана да бе прекарала в безсъзнание по-голямата част от деня, когато приготви багажа си и се настани в покритата лектика, тя се почувства напълно изтощена. Досега не бе пътувала в лектика, нито открита за всички стихии, нито закрита, и изживяването ѝ се струваше твърде познато, за да я ужасява толкова. Поне отвътре самата лектика не се различаваше особено от покритите карети и точно по тази причина тя се стряскаше всеки път когато видеше през прозореца някоя прелитаща птица или перестите облаци, оцветени в тъмнозлатисто от наближаващия залез. Известно време тя наблюдаваше спускащия се здрач и земята долу, в ниското, и чувстваше бързото тупкане на сърцето си.
– Колко дълго се стъмва – промърмори Исана, без да осъзнава, че е произнесла мислите си на глас.
Сирай надигна глава от бродерията, която държеше в скута си, и погледна през прозореца. Светлината оцвети в розово и златно перлите на нашийника ѝ.
– Летим към залеза, холтър, много високо и много бързо. След известно време слънцето ще ни изпревари. Аз лично винаги съм харесвала вечерите. Бих предпочела да прекарвам повече време в тази част от деня.
Исана се обърна към жената, изучавайки профила ѝ. Почти не усещаше емоционалното присъствие на Сирай, а само нещо неясно и леко като перце. Когато робинята говореше, Исана почти не откриваше в нея ехото от чувствата, което бе свикнала да долавя в разговорите си с други хора. Хората, които успяваха да скрият емоциите си от нея, се брояха на пръстите на едната ѝ ръка. Исана вдигна ръка към гърдите си и усети скритата под роклята верижка. Очевидно Сирай бе по-опасна, отколкото изглеждаше.
– Често ли летите? – попита я Исана.
– От време на време – отвърна Сирай. – Пътуването ни ще продължи до утре по това време, а може и по-дълго. Ще спираме само когато хората на Ролф трябва да се сменят на сбруята, а това може да стане късно през нощта. Трябва да си починете.
– Зле ли изглеждам? – попита Исана.
– Амара ми разказа за схватката от сутринта – отвърна Сирай. Изражението на лицето ѝ не се промени и иглата ѝ продължаваше уверено да боде плата, но Исана долови лека тревога в гласа на куртизанката. – Това е достатъчно, за да се изтощи човек. Вече сте в безопасност.
Исана изгледа мълчаливо жената и попита:
– Наистина ли?
– Колкото в собствения ви дом – увери я Сирай, но зад спокойния ѝ тон се долавяше напрегнатост. – Аз ще наблюдавам и ще ви събудя, ако се случи нещо.
От гласа, вида и маниера на Сирай струеше искреност – малцина от честните хора умееха успешно да я прикриват – и Исана поне за малко се отпусна. Жената наистина смяташе да я защити, поне в това можеше да бъде сигурна. А Сирай бе права. Шокът и страхът по лицето на младия мъж, когото Исана беше убила, бяха обсебили мислите ѝ. Тя облегна главата си назад и затвори очи.
Не очакваше да успее да заспи, но когато отново ги отвори, през отсрещния прозорец струеше слаба светлина, а вратът и раменете ѝ се бяха схванали. Трябваше да примигне няколко пъти, за да прогони съня от очите си.
– Аха – рече Сирай. – Добро утро, холтър.
– Утро? – рече Исана. Тя потисна една прозявка и се понадигна. Под главата ѝ беше подложено сгънато наметало и тя беше завита с тежко, меко одеяло. – Нима съм заспала?
– Дълбоко – потвърди Сирай. – Дори не помръднахте, когато спряхме през нощта, и Ролф бе толкова мил да ви заеме наметалото си, преди да потеглим отново.
– Съжалявам – рече Исана. – Вие също успяхте да си починете, нали?
– Все още не – отвърна куртизанката. – Седях тук, както ви бях обещала – ако не се смятат няколкото минутки, когато се наложи да сляза, и тогава ви охраняваше Ролф.
– Съжалявам – повтори смутено Исана и предложи наметалото на Сирай. – Вземете го, моля ви. Трябва да си починете.