Момчешки живот

Мъжът носеше мокра и капеща шапка с широка периферия. Лентата на шапката бе прикрепена посредством сребърен диск с размер на половин долар, а от него стърчеше малко декоративно перо.

Перо — тъмно от влагата, но все пак с ясен оттенък на зелено.

Също като зеленото перо, което бях намерил на подметката на маратонката си онази сутрин…

Мислите ми препускаха. Дали е възможно на лентата на онази шапка да е имало две зелени перца, преди вятърът да откъсне едното?

Едното фенерче, победено, оттегли лъча си. Този на другото отлетя встрани. Мъжът продължи да крачи в мрака.

— Мамо? — казах. — Мамо?

Непознатият се отдалечаваше от нас през водата и беше преминал на не повече от осем фута от мен. Пресегна се с бяла длан да задържи шапката на главата си.

— Мамо? — пробвах пак.

Майка ми най-сетне ме чу в цялата суматоха и отвърна:

— Какво има?

— Мисля… мисля… — но не знаех какво мисля. Не бях съвсем сигурен дали това е човекът, когото съм видял от другата страна на пътя, или пък че не е.

Стъпка подир стъпка, силуетът напредваше през кафявата вода.

Издърпах ръка от хватката на мама и се втурнах след него.

— Кори! — викна ме тя. — Кори, хвани се за мен!

Чух, но не я послушах. Водата се вихреше около кръста ми. Продължих напред.

— Кори! — извика мама.

Трябваше да видя лицето му.

— Господине! — извиках.

Дъждът, реката и кипящият наоколо труд вдигаха толкова шум, че непознатият не би могъл да ме чуе. А и дори да ме чуеше, не би се обърнал. Усетих течението на Текумзе да ме дърпа за обувките. Бях потънал до кръста в студена вода. Мъжът се насочваше към речния бряг, където се намираше и татко. Лъчите на фенерчета подскачаха и се люлееха, трепкащо отражение затанцува нагоре и се удари в дясната ръка на мъжа, точно когато той я извади от джоба си.

В юмрука му блестеше нещо метално.

Нещо с острие!

Сърцето ми прескочи.

Мъжът с шапката със зеленото перо беше тръгнал към речния бряг за уречена с баща ми среща. При това уречена доста отдавна, още откакто татко се бе хвърлил след потъващата кола. В царящия наоколо хаос, в шумотевицата и в мокрия мрак мъжът със зеленото перо на шапката несъмнено би открил удобна възможност да забие нож в гърба на баща ми, нали? Не виждах къде е татко; не различавах никой познат — просто блестящи силуети, превиващи гърбове срещу неизбежното.

Пришълецът се справяше с течението по-добре от мен. Разстоянието помежду ни се разширяваше. Хвърлих се напред, борех се яростно с реката и точно в този момент краката ми се плъзнаха изпод мен и аз потънах. Калната вода се затвори над главата ми. Пресегнах се нагоре, опитвайки се да докопам нещо, за което да се хвана. Не напипвах нищо стабилно, не успявах и да стъпя на дъното. Гласче в главата ми пищеше, че никога повече няма да успея да си поема дъх. Плясках и се въртях, а после някой ме хвана и ме вдигна, а калната вода се стичаше по косата и лицето ми.