Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Държа те! — каза мъжът. — Всичко е наред!
— Кори! Какво ти става, хлапе? — това беше гласът на майка ми, от ужас достигнал високи октави. — Да не си откачил?
— Според мен е стъпил в дупка, Ребека! — мъжът ме постави долу.
Все още стоях в дълбока до кръста вода, но поне краката ми опираха в дъното. Обърсах съсирек кал от очите си и погледнах в лицето на д-р Къртис Париш, който носеше сив дъждобран и шапка. На шапката нямаше лента, следователно нямаше сребърен диск и зелено перо на него. Обърнах се, търсейки силуета, който се бях опитал да догоня, но той се бе слял с останалите труженици на речния бряг. Досущ като тях — само да не беше ножът, който извади от джоба си.
— Къде е татко? — попитах, а в гърдите ми се разгаряше нов трескав ужас. — Трябва да намеря татко!
— Полека, полека, успокой се! — д-р Париш ме хвана за раменете. С една ръка държеше фенерче. — Том е ето там!
Докторът посочи с лъча на фенерчето към група окаляни мъже. Посоката нямаше общо с тази, в която се бе отдалечил мъжът със зеленото перо на шапката. Но наистина забелязах там баща ми, рамо до рамо с някакъв чернокож и с г-н Ярбъро.
— Видя ли?
— Да, сър!
Отново потърсих загадъчния силует. Бе изчезнал.
— Кори, не ми се измъквай по този начин! — скара ми се мама. — Изплаши ме почти до смърт!
Тя ме хвана отново за ръката и хватката й беше желязна.
Д-р Париш беше с едро телосложение, около четиридесет и осем или и девет годишен, с твърда, квадратна челюст и сплескан нос, който напомняше на всички, че като сержант в армията е бил боксов шампион. Със същите ръце, с които ме бе измъкнал от дупката под краката ми, д-р Париш ме бе извадил и от утробата на майка ми. Имаше гъсти вежди, надвиснали над очи с цвят на стомана, а под шапката му кестенявата му коса посивяваше по слепоочията. Докторът каза на мама:
— Чух преди малко от шеф Марчет, че са отворили училищния спортен салон. Слагат вътре маслени лампи и са внесли походни легла и одеяла. Понеже водата продължава да се покачва, за през нощта насочват натам жените и децата.
— Там ли трябва да идем и ние?
— Мисля, че така ще е най-разумно. Няма полза вие с Кори да седите в тази каша! — той махна с фенерчето отново, този път встрани от реката и към заблатеното баскетболно игрище, където бяхме паркирали. — Събират който иска да ходи в укритието в тази посока. Вероятно след няколко минути ще дойде поредният камион.
— Татко няма да знае къде сме! — възразих, все още със зеленото перо и ножа наум.
— Аз ще му предам. Том би искал и двамата да сте на сигурно място, и да ти кажа истината, Ребека — както вървят нещата, до заранта вече ще си ловим сомове по таваните.
Нямахме нужда от особени подкани.
— Брайти вече е там — добави д-р Париш. — Непременно трябва да се качите на следващия камион. Ето, вземете!
Той даде на мама фенерчето и след това ние с нея обърнахме гръб на подпухналата Текумзе и се насочихме към баскетболното игрище.
— Дръж ме здраво за ръката! — предупреди мама, докато вълните на наводнението се вихреха около нас.
Погледнах назад, но различавах само движещи се в мрака светлини и отблясъци по накъдрената водна повърхност.
Мама добави:
— Внимавай къде стъпваш!
По-нагоре по речния бряг, отвъд мястото, където се трудеше баща ми, се надигна хор от викове. Тогава не разбрах, но пенеста вълна току-що бе прехвърлила най-високата точка на глинения вал и водата кипеше и се пенеше, а когато реката проби, мъжете се бяха озовали до лактите в проблеми. Лъч на фенерче се отрази върху напръскани с кафяво люспи в калната пяна и някой извика:
— Змии!
В следващата секунда мъжете бяха залети от вихрещите се води, а г-н Стелко, управителят на „Лирик“, се състари с десет години, когато опипващата му в търсене на опора ръка набара люспеста форма с дебелина на дънер, движеща се покрай него във водовъртежа. Г-н Стелко се вкочани и нацапа гащите в същата секунда, а когато успя да намери глас да изпищи, чудовищното влечуго вече го нямаше, носеше се с наводнението по улиците на Брутън.
— Помощ! Някой да ми помогне!