Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
Нямаше такива. Беше малко трудно да питаш гол човек за каквото и да е, освен защо не иска да носи дрехи, а никой не смееше да повдигне такава чувствителна тема.
— Мисля, че в такъв случай мисията ни е ясна — каза Върнън. — Късмет на всички ви!
Той благодари на кмета Суоп, задето му е позволил да говори, и след това слезе от подиума и излезе от залата по същия път, по който бе дошъл. Червено море се разтвори за него отново и се затвори зад гърба му.
Минута-две всички останаха смълчани, може би изчаквахме да се убедим, че Върнън Такстър се е отдалечил достатъчно. След това някой се разсмя и още неколцина го последваха, а после Демонката започна да пищи от смях и да подскача нагоре-надолу, но мнозина присъстващи викаха на смеещите се да млъкнат и цялата зала изглеждаше като веселяшка сценка от ада.
— Успокойте се! Тишина, хора! — викаше кметът Суоп, а шеф Марчет се изправи и ревна като алармена сирена за тишина.
— Това е проклето изнудване! — г-н Моултри отново беше на крака. — Проклето изнудване, ето туй си е!
Неколцина се съгласиха с него, но татко бе един от хората, които се изправиха и казаха на г-н Моултри да си затваря плювалника и да обърне внимание на началника на пожарната.
Та така се организираха нещата: шеф Марчет каза, че всички, които желаят да вложат усилия, трябва да идат до Брутън, където реката прелива откъм града по пътя си към моста с гаргойлите, а той ще накара няколко доброволци да натоварят лопати, кирки и други инструменти в камион в железарията на г-н Вандеркамп. Властта на Муърууд Такстър никога не е била по-очевидна от мига, когато шеф Марчет свърши с обясненията — всички потеглиха към Брутън, дори г-н Моултри.
Тесните улици на Брутън вече плуваха във вода. Сред вълните пляскаха пилета и плуваха кучета. Дъждът отново се бе усилил здравата и блъскаше по тенекиените покриви като груба музика. Тъмнокожи жители извлачваха покъщнината си от дъсчените си къщи, опитвайки се да достигнат по-високи земи. Идващите от Зефир коли и камиончета вдигаха вълни, които пресичаха потънали под вода дворове, за да ударят белопенни чела в основите на къщите.
Татко рече:
— Ужасна сприя се задава!
Нагазили до колене във водата, повечето жители на Брутън вече се трудеха по протежение на обраслия с дървета речен бряг. Стената от кал растеше, но реката беше гладна. С нашите паркирахме пикапа близо до общественото баскетболно игрище на брутънския спортен център, където вече стояха множество други возила, след това заджапахме към реката. Над надигащата се вода се виеше мъгла и нощта бе насечена от лъчите на фенерчета. Бляскаха светкавици и трещяха гръмотевици. Чух настоятелни подкани към хората да работят по-усърдно и по-бързо. Ръката на майка ми сграбчи моята и ме задържа здраво, докато татко продължи напред, за да се присъедини към група мъже от Брутън. Някой беше изпразнил на брега на реката цяло ремарке с пясък, местните издърпаха татко нагоре по купчината и започнаха да пълнят малки конопени чувалчета и да ги хвърлят към други просмукани от дъжда мъже.
— Насам! Насам! — извика някой.
— Няма да удържи! — извика друг.
Гласовете се пресичаха и сливаха като лъчите на фенерчетата. Гласовете бяха уплашени. Аз също бях уплашен.
Има нещо в излязлата от контрол природа, което докосва струна на първичен ужас в душите ни. Свикнали сме да вярваме, че ние сме господари в царството си и че Господ ни е дал земята да я управляваме. Нуждаем се от тази илюзия да ни служи за нощна лампа. Истината е много по-страховита: ние сме крехки като млади фиданки пред торнадо и обожаваните ни домове са на едно наводнение разстояние от купчина плавеи. Садим корените си в трепереща земя, живеем там, където се надигат и изчезват планини и където древни морета са се превърнали в мъгла. Ние и градовете, които строим, не сме вечни — самата земя е като минаващ влак. Когато стоиш в кална вода, която се надига към кръста ти и чуваш хората да викат в мрака, и виждаш силуетите им да се борят да устоят на теченията, които не могат да бъдат спрени, осъзнаваш истината: че няма да победим, но и не можем да се предадем. Никой от намиращите се под проливния дъжд на потъващия речен бряг не вярваше, че можем да отклоним Текумзе. Не се бе случвало. И все пак работата кипеше. Пристигна камионът, натоварен с инструменти от железарията, а г-н Вандеркамп Младши носеше клипборд, където хората се разписваха, когато вземаха лопата. Стените от кал и чували с пясък растяха, а реката се стичаше през барикадата като кафява супа през уста, пълна с редки зъби. Водата се вдигаше. Токата на колана ми потъна под повърхността.