Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
– Ти само почакай – рече тихо и пак ме погледна със слюденосивите си очи.
Сърцето ми подскочи. Сигурно се канеше да каже още нещо, но внезапно отстъпи като опарен. – Късмет в училище от тук нататък – отсече. После леко се поклони, завъртя се на пети и тръгна по пътеката край езерото. Едва бе изминал няколко крачки обаче, когато пак се обърна назад. – Алина – проговори, – колкото до елена...
– Да?
– Моля те да не казваш на никого за него. Повечето хора смятат, че това е просто детска приказка, а аз мразя да излизам глупак в очите на другите.
– Дума няма да обеля – обещах.
Той пак кимна и без да каже нищо повече, закрачи напред. Забих поглед в гърба му, без самата аз да знам защо го правя.
Щом откъснах очи от него, видях Багра да стои на чардака пред вратата си и да ме наблюдава. Кой знае защо се изчервих.
– Хм – изсумтя тя, после също ми обърна гръб.
СЛЕД РАЗГОВОРА с Тъмнейший веднага поех към библиотеката. В нито една от книгите ми по теория не се споменаваше за елена, но попаднах на името на Иля Морозов, един от първите и най-могъщи Гриша.
Освен това имаше богат материал за муските. В книгите съвсем ясно се казваше, че всеки от Гриша може да има само една муска през живота си и след като тя стане негова, вече никой друг не може да я притежава:
„Гришанинът притежава муската, но и муската притежава гришанина. Съберат ли се веднъж, това е завинаги. Сродното сродно привлича и договорът е подпечатан во веки.“
Причините за това не ми бяха съвсем ясни, но, изглежда, имаха връзка с контрола върху гришанската сила.
„Конят притежава бързина. Мечката притежава сила. Птицата има крила. Нито едно създание не притежава тези дарби наведнъж и така светът се поддържа в равновесие. Муските са част от това равновесие, а не средство за неговото нарушаване – всеки гришанин трябва да го помни, защото иначе рискува да си понесе последствията.“
Друг философ пък пишеше: „Защо всеки гришанин може да притежава една-единствена муска? Аз бих задал този въпрос другояче: кое е безкрайно – вселената или алчността човешка?“.
Седнала под стъкления купол на библиотеката, аз се замислих за Черния еретик. Тъмнейший беше казал, че Долината на смъртната сянка е плод на алчността на този негов прародител. Това ли имаха предвид философите, когато говореха за последствия? За първи път ми дойде наум, че Долината е единственото място, където Тъмнейший е безсилен и неговата мощ не означава нищо. Наследниците на Черния еретик бяха наказани заради неговата амбиция. Но въпреки това не ми излизаше от ума, че в края на краищата не друг, а тъкмо Равка плащаше кървав данък.
ЕСЕНТА ПОСТЕПЕННО ПРЕМИНА В ЗИМА и студените ветрове оголиха клоните на дърветата в дворцовите градини. Въпреки това нашите маси все така бяха отрупани с пресни плодове и цветя от оранжериите, в които гришаните поддържаха свой собствен микроклимат. Но дори сочните сливи и лилавите зърна на гроздовете не успяваха да събудят апетита ми.
Смятах, че разговорът с Тъмнейший може да ме промени някак. Много ми се искаше да повярвам на думите му и докато стоях с него на брега на езерото, почти бях успяла. Но след това нищо различно не се случи. Все така не ми се получаваше да призова своята сила без помощта на Багра. Все още не бях истинска Гриша.
И все пак вече не се чувствах толкова злочеста. Тъмнейший поиска от мен да му се доверя. Щом той смяташе, че ключът е в елена, не ми оставаше друго освен надеждата да е прав. Продължавах да страня от другите Призоваващи по време на упражненията, но се оставих Мари и Надя на няколко пъти да ме замъкнат в купалото, както и на едно от балетните представления във Великия дворец. Дори за случая позволих на Женя да придаде малко цвят на страните ми.
Промяната в мен вбесяваше Багра.
– Ти вече дори не се стараеш! – крещеше тя. – Нали не очакваш появата на някакъв вълшебен елен да свърши всичко вместо теб? Или пък разчиташ на ненагледната си огърлица? Все едно да се надяваш някой еднорог да положи глава в скута ти, глупаво момиче такова!
Но започнеше ли да ме хока, аз само вдигах рамене. Тя имаше право. Беше ми омръзнало все да се провалям. Просто не приличах на останалите от Гриша и беше крайно време да го приема. Пък и някакво вродено непокорство ме подтикваше да я вбесявам – това дори ми доставяше удоволствие.
Още не знаех какво наказание е получила Зоя, но тя продължаваше да гледа през мен като през стъкло. Не ù позволяваха да припарва в залата за тренировки и дочух, че щели да я върнат в Крибирск след големия зимен бал. От време на време я хващах да ме наблюдава или пък да се киска в шепи със своята малка група приятели от Призоваващите, но не позволявах това да ме уязви.