Сянка и кост

Боткин беше все така груб и критичен, като използваше всеки удобен случай да ме нарече непригодна за нищо, но веднъж ми се стори, че зървам сянка на одобрение по обветреното му лице. Към края на зимата, след един ден на изтощителни упражнения, по време на които бях успяла да го ударя в ребрата (за което ми се отплати с тежко кроше в челюстта), той ме дръпна настрани.

– Ето – каза, подавайки ми нож в кожен калъф, обкован със сребро. – Винаги да е с теб.

Стъписана, видях, че това не е обикновен нож, а е от гришанска стомана.

– Благодаря – едва успях да пророня.

– Не „благодаря“ – отвърна той и потупа грозния белег, пресичащ гърлото му. – Стомана заслужена.

Тази зима беше съвсем различна от всички предишни зими в живота ми. Прекарвах дългите слънчеви следобеди, като карах кънки по замръзналото езеро или се спусках с шейна из дворцовите паркове заедно с другите Призоваващи. В снежните вечери се събирахме около камините в куполната зала, пиехме квас и си угаждахме със сладкиши. Почетохме празника на Свети Николай с огромен казан супа с кнедли и кутя[8], приготвена от мед и маково семе. Някои от Гриша излизаха на ски или разходка с кучешки впрягове из заснежените покрайнини на Ос Олта, но заради собствената ми безопасност аз оставах зад оградата на парка.

Това не ми тежеше. Вече се чувствах по-спокойна в компанията на другите Призоваващи, пък и се съмнявах, че ще ми е приятно постоянно да съм с Мари и Надя. Много по-хубаво ми беше двете с Женя да седим на чаша чай в моята стая и да клюкарстваме край огъня. Обичах да слушам клюките от двора, а най-много харесвах разказите за пищните балове във Великия дворец. Любима ми беше историята за огромния пирог, който някакъв граф донесъл като дар на царя, а от него изскочило джудже и поднесло на царицата букетче незабравки.

В края на зимата царят и царицата щяха да дадат последния голям бал за сезона, на който бяха поканени всички от Гриша. Женя се кълнеше, че това ще е най-пищното празненство. Всички благороднически фамилии и дворяни заедно с героите от войната и чуждестранните сановници щяха да присъстват, както и царевич – най-големият син на царя и престолонаследник. Веднъж го мярнах да язди из парка на бял скопен жребец, голям почти колкото къща. Щеше да е почти красив, ако ги нямаше безволевата брадичка и натежалите клепачи, наследство от царя, с които беше трудно да се каже дали е уморен, или просто е страшно отегчен.

– Най-вероятно е бил пиян – отбеляза Женя, разбърквайки чая. – Цялото си време посвещава на лова, конете и къркането. Това направо вбесява царицата.

– Равка все пак е във война. Той би трябвало да обръща повече внимание на държавните дела.