Сянка и кост

В останалата част от писмото описвах Боткин, гъгнивото куче на царицата и странното увлечение на Гриша по селските обичаи. Разказвах му за красавицата Женя, за павилионите покрай езерото и прекрасния стъклен купол в библиотеката. Писах му и за загадъчната Багра, за орхидеите в оранжерията и нарисуваните над леглото ми птици. Но не споменах и думичка за елена на Морозов, нито за провала ми като гришанка, нито за факта, че продължава да ми липсва всеки божи ден.

Когато писмото беше завършено, за кратко се поколебах, после бързешком добавих накрая: „Не зная дали си получил предишните ми писма. Този дворец е толкова красив, че с думи не може да се опише, но съм готова да го заменя само за един следобед с теб край езерцето при Тривка, където да правим жабки с камъчета по водата. Моля те, пиши.“

Той явно беше получил писмата ми. Какво ли бе направил с тях? Дали изобщо си бе направил труд да ги отвори? Или бе сумтял притеснено, когато е пристигнало петото, шестото, седмото?

Как само му се умилквах! Моля те, пиши ми, Мал. Моля те, не ме забравяй, Мал.

„Ама че съм жалка“ – помислих, триейки сълзите от гняв.

Загледах се в езерото. То беше започнало да се покрива с ледена коричка. Спомних си непълноводната река, която прекосяваше имението на княз Керамзов. Всяка зима с Мал я чакахме да замръзне, за да се пързаляме с кънки по нея.

Смачках бележката на Женя в юмрук. Не исках повече да мисля за Мал. Щеше ми се да залича всеки спомен от Керамзин. А най-много ми се искаше да се втурна в стаята си и хубавичко да се наплача. Но нямаше как, чакаше ме още една безсмислена и ужасна сутрин при Багра.

Изобщо не си дадох труд да бързам  надолу по пътеката към езерото, после изтрополих по стълбите на Багра и бутнах вратата.

Тя по стар обичай седеше край огъня и грееше кокалите си на пламъците.

Тръшнах се на стола срещу нея и зачаках.

Багра късо и лаещо се изкиска.

– О, днес май сме ядосани, а, момиче? Че за какво пък толкова има да се ядосваш? Или ти е писнало да чакаш приказния си бял елен?

Кръстосах ръце на гърдите и дума не обелих.

– Отговаряй, момиче!

Ако беше някой друг ден, щях да я излъжа, че всичко ми е наред и че просто съм уморена. Но явно търпението ми беше преляло, защото се озъбих насреща ù.

– Писна ми от всичко – изрекох гневно. – Писна ми да ям ръжен хляб и херинга на закуска. Писна ми да нося тоя глупав кафтан. Писна ми Боткин да ме бъхти, писна ми и от вас.

Очаквах да побеснее, но тя само впи поглед в мен. С наклонената си на една страна глава и лъскащите на заревото на огъня очи приличаше на много зло врабче.

– Не – бавно произнесе тя. – Не е това. Тук има нещо друго. Какво е? Да не би бедното малко момиченце да го измъчва носталгия?