Сянка и кост

– Иво разправя, че видял Иван да я влачи през куполната зала към Тъмнейший, а когато излязла от оръжейната, плачела.

„Много добре“ – рекох си със задоволство. Но веднага след това си представих как лежа на хълбок в мръсотията и пламнах от смущение. – Защо постъпи така? – попитах, правейки опит да се надигна. Вече бях свикнала хората да не ме забелязват или да ме гледат отвисоко, но Зоя направо ме мразеше.

Мари и Надя ме зяпнаха така, сякаш от удара най-зле беше пострадала главата ми, а не ребрата.

– Защото ревнува! – отвърна Надя.

– От мен?! – възкликнах невярващо.

Мари завъртя очи към тавана.

– Не може да понесе мисълта друг да е фаворит на Тъмнейший.

Разсмях се неволно, но веднага след това се сгърчих от остра болка в гърдите.

– Едва ли съм негова фаворитка.

– Разбира се, че ти си неговата фаворитка. Вярно, Зоя притежава голяма сила, но пак си остава просто една от Вихротворците. А ти си Призоваваща слънцето.

Надя каза това с пламнали бузи и аз можех да се закълна, че завистливата нотка в гласа ù не е единствено плод на моето въображение. Въпросът бе докъде стигаше тази завист. От приказките на Мари и Надя излизаше, че мразят Зоя, но иначе двете ù се усмихваха. „Какви ли ги приказват и зад моя гръб?“ – зачудих се.

– Може Тъмнейший да я разжалва! – изписка Мари.

– Нищо чудно да я прати в Сайбея – гракна Надя.

От сенките се появи Лечител, накара ги да млъкнат и ги прати да си вървят. Двете обещаха да ме посетят и на следващия ден. Сигурно пак съм се унесла, защото в лазарета цареше мрак, когато отворих очи. Тегнеше зловеща тишина, всички останали легла бяха празни и единственият звук идваше от тихото тиктакане на часовника.

Надигнах се. Все още усещах слаба болка, но просто не беше за вярване, че само преди няколко часа са ми счупили ребро.

Устата ми беше пресъхнала и главата започваше да ме боли. Измъкнах се изпод завивките и си налях чаша вода от каната край леглото. После отворих прозореца и вдишах дълбоко нощния въздух.

– Алина Старков.

Подскочих от изненада и рязко се обърнах.

– Кой е там? – задъхах се.

От дългите сенки край вратата се появи Аппарат.

– Стреснах ли те? – попита.

– Малко – признах. От колко ли време стоеше там? Дали ме беше наблюдавал, докато спя?

Приближавайки към мен, той сякаш се носеше безшумно над пода, а дрипавото му расо метеше дюшемето в лазарета. Неволно отстъпих назад.

– С огромно съжаление научих за раняването ти – каза. – Тъмнейший би трябвало по-строго да съблюдава своите задължения.

– Добре съм.

– Така ли? – попита, оглеждайки ме на лунната светлина. – Не изглеждаш добре, Алина Старков. А е жизненоважно да си в добро здраве.

– Просто съм малко уморена.

Той пристъпи още по-близо. Особената му миризма ме задави – тази смесица от тамян и плесен, дъхът на разровена земя. Спомних си гробището на Керамзин, килнатите надгробни плочи, селските жени, коленичили край пресните гробове. Изведнъж си дадох сметка, че сме съвсем сами в лазарета.