Четирите цвята на магията

Пияният се наричаше Бут и му се пикаеше.

Тази мисъл се надигна от мъглата и засия, по-ярка от фар. Бут затътри ботуши по паважа към най-близката пряка (достойнството му стигаше да не се облекчава на стъпалата, ако ще и подло да бяха изникнали в краката му).

Част от разстоянието до тесния процеп между сградите извървя, остатъка се изтъркаля и едва в уличката се усети колко е тъмно; не си виждаше и ръката — то и не беше достатъчно трезвен, та да я погледне, — но и бездруго очите му се затваряха, та всъщност нямаше значение.

Докато пикаеше, Бут облегна чело върху прохладната каменна стена на пивницата и тихо си затананика — песничка за въртиопашки, вино и… сигурно още нещо, започващо с в, макар че в момента не помнеше какво е то. Остави мелодията да заглъхне, докато си връзваше отново панталоните, а обръщайки се отново към пивницата, ботушът му чукна нещо на земята. Преди да се удари в стената, то отлетя встрани със стържене и Бут като нищо щеше да го остави да си лежи там, ако порив на вятъра не разлюля най-близкия фенер на куката му и в тъмната уличка се отрази отблясък от нещо лъскаво.

Така можеше да блещука само метал и Бут се ококори. Ако и да беше на няколко пинти, от алчност се изтрезнява и — макар светлината да изчезна отново — той набързо залази на четири крака по мокрия плочник и продължи да рови из тъмнината, докато най-сетне не вкопчи пръсти в наградата си.

Бут се премъчи с изправянето и се примъкна на няколко крачки по-близо до светлината на фенера. Там осъзна, че държи канията на меч, а острието още си е на безопасно място вътре. Дръжката лъщеше — не сребърна или златна, или пък стоманена, а черна. Черна като масло и гладка като камък. Пияницата я стисна здраво и извади оръжието от скривалището му. Възкликна тихичко от възхита. Острието повтаряше същия лъскав и тъмен метал като дръжката. Странен меч — и рядък, ако се съди по вида му. Бут го претегли в месестите си ръце. Щеше да му донесе хубави парици. Много хубави парици. Ще го предложи само на подходящи места, разбира се. И не биваше да го мислят за краден, естествено. Който го намери — негово си е… и намерилите имат право да продават, така де, ясна работа.

Забавно беше обаче.

Усещаше боцкане във връхчетата на пръстите, с които стискаше дръжката на меча. Малко е странно, помисли си той на вълните на спокойствието и безразличието, които вървят ръка за ръка с опиянението. Не се притесняваше, поне не отначало. Но когато се опита да разхлаби хватка върху оръжието, не успя. Каза на пръстите си да пуснат, но те си оставаха здраво вкопчени в бляскавата черна дръжка на меча.