Четирите цвята на магията
- Автор: Шваб Виктория
- Серия: Сенки на магията #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Емас“
- ISBN: 978-954-357-354-7
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четирите цвята на магията». Краткое содержание книги:
Бут тръсна ръка — първо полека, после енергично, но така и не успя да се освободи от оръжието. А сетне, твърде внезапно, боцкането се превърна в светкавица — едновременно гореща, студена и чужда, много неприятно усещане. Разпространи се нагоре по ръката му, под кожата, и когато той залитна крачка назад, към светлината в началото на уличката, видя, че са почернели вените от вътрешната страна на китката му, нагоре по ръката и чак до лакътя.
Взе да тръска ръка още по-силно и за малко да падне, но въпреки това не успяваше да пусне меча. Той не му позволяваше.
— Хайде де! — изръмжа Бут, без дори да е наясно дали говори на своята ръка или на оръжието, което тя стискаше.
В отговор ръката, хванала меча — и очевидно вече изобщо не му принадлежеше — се вкопчи по-здраво в дръжката. Бут простена, а пръстите му полека завъртяха острието към корема.
— Какво, по дяволите… — изруга той и се сборичка със себе си; със свободната си ръка се мъчеше да удържи другата. Но това не стигаше — завладялата го тъма се оказа по-силна — и с един чист удар ръката на Бут, тази, с меча, заби острието в корема му и го вкара до дръжката.
Той се преви в уличката със стенание, а ръката му остана вкопчена в дръжката. Черният меч блестеше с мрачна вътрешна светлина и постепенно започна да се разтваря. Бляскавото оръжие се стопи — не протече, а попи. През раната и навътре в тялото на Бут. В кръвта му. Сърцето му прескочи и после удвои ритъм, стабилно и силно тласкащо във вените му разпространяващата се магия. Тялото му потрепери и се успокои.
Известно време Бут — или поне черупката му — поседя на паважа на уличката: неподвижен и притиснал ръце към стомаха си там, където се бе забило острието, и сега от раната се виждаше само мастиленочерно петно като стопен восък. После полека отпусна ръце по шевовете, вените му — вече напълно черни. С цвета на истинската магия. Вирна глава, примигна с две черни очи и се огледа, погледна себе си и обмисли формата си. Размърда пръсти — предпазливо, внимателно.
След това полека и плавно се изправи на крака.
VII
Преследвачът
I
Нищо не пречеше Лайла спокойно да слезе долу в „На хвърлей камък“, но бездруго дължеше предостатъчно на Барън, а той нямаше да приеме пари от нея, понеже смяташе, че ѝ трябват или защото поначало не бяха нейни — пък и се нуждаеше от чист въздух да си прочисти главата.
Други Лондони!
Мъже минават през магически врати!
Камъни създават нещо от нищо!
Всичко беше като от приказките.
Приказки за приключения.
И всичко това — в шепата ѝ. Сетне — изчезна. И Лайла бе останала изпразнена, прегладняла и куха с нова и ужасяваща сила. Или навярно ставаше дума за същия глад, който бе изпитвала винаги, само че сега липсата в душата ѝ си имаше име — магия. Не беше сигурна. Знаеше само, че с камъка в ръце бе усетила нещо. И когато погледна в нечовешкото око на Кел, усети същото. Долови го и когато магията уви дървото от стената около китката ѝ. Въпросите ѝ отново бликнаха и тя за пореден път ги смаза и вдъхна от нощния въздух — сгъстен от сажди и натежал от предстоящия дъжд — и се повлече през паяжината от улици и през Уестминстър към „Ялова вълна“.
Кръчмата се намираше досами моста от южната страна, сгушена между Белведере и Йорк, в тясна уличка на име „Маринърс уок“, и на Лайла ѝ беше станало навик в по-успешните си нощи да се отбива тук, преди да се върне при Пауъл (както го виждаше тя, така за него оставаше една монета по-малко за грабене). Пивницата ѝ харесваше, понеже беше облицована цялата в тъмно дърво, с матови стъкла, груба и ъгловата, и с още по-грубовата клиентела. Не беше удобно място за джебчийство, но пък идеално ставаше да се слееш с тълпата и да изчезнеш. Лайла не се боеше особено да я разпознаят, нито като момиче (светлината винаги беше слаба, а качулката ѝ — нахлупена), нито като търсен крадец (повечето посетители също бяха търсени за нещо).
Оръжията ѝ бяха подръка, но не смяташе, че ще ѝ трябват. В „Ялова вълна“ хората предпочитаха да си гледат своята работа. В не тъй редките случаи, когато избухваха сбивания, редовните посетители се безпокояха повече за безопасността на питиетата си (предпочитаха да спасят гарафа от клатеща се маса, а не да помогнат на онзи, чието падане я е разклатило) и Лайла си представяше, че ако някой викне за помощ насред кръчмата, няма да го удостоят с повече от наздравица и вдигната вежда.