Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Всъщност беше сърцето на чичо ти или по-скоро стомахът му. Ако се вярва на онова чудовище, дето му прислужва, снощи не се почувствал добре.
Брат Гуидо ме погледна сащисано.
— Ти не знаеше ли? — попитах го, но вече с доста по-омекнал тон.
— Не — промърмори. — Прекарах целия ден в катедралата, за да изслушам цикъла литургии в памет на светеца.
— Е, очевидно вече си се молил достатъчно, та да си позволиш да прекратиш постите си — изсумтях и посочих към медната купа и стридите, които му бях запазила.
И представете си — той се усмихна! Когато приседна на леглото ми, за да се наслади на закъснялото си пиршество, беше ухилен до уши.
— Много мило от твоя страна и много ти благодаря! Защото истината е, че умирам от глад!
С тези думи вдигна към устата си най-голямата стрида, но точно в този момент на вратата пак се почука.
С мое разрешение на прага се показа Ток и ни огледа с неприкрит интерес. Един удар на сърцето по-късно обаче се сети за какво е дошъл и заяви:
— Лорд Гуидо, цял ден обикалям из града търся вас! Трябва веднага дойдете при ваш чичо! Болестта му е още по-зле и той бързо чезне!
Брат Гуидо пусна стридата така, сякаш беше нагорещен въглен, и двамата веднага хукнахме след Ток.
Наемникът пое с широки крачки по облицован с ламперия коридор, който ни отведе в тих вътрешен двор с фонтан в центъра, утихнал злокобно в сгъстяващия се здрач. В другия край на вътрешния двор той отвори дъбова врата, отвеждаща към покоите на господаря му. В спалнята беше тъмно, тъй като завесите бяха спуснати. Във въздуха се носеше отвратителна смрад като от изпражнения, към която се добавяше и вонята на тамяна от кандилото, предназначен да пази надалеч злите духове. На огромното легло, увит в копринени чаршафи, по-блед и от тях, лежеше лорд Силвио — бледа останка от мъжа, който си спомнях едва от предишната вечер. Плътта му се бе сдобила с някакъв зеленикав оттенък, дъхът му излизаше на пресекулки. Върху ръката му се мъдреха три пиявици, затлъстели и блестящи от пиенето на отровената кръв. Още от пръв поглед разбрах, че ми предстоеше да видя още един мъртвец. От благоприличие, каквото рядко изпитвах, аз останах до вратата. Но все пак бях достатъчно близо, за да чуя последните думи, разменени между двамата сродници.
Предполагах, че лорд Силвио ще даде воля на голямата си обич към своя племенник, на съжалението си заради скарването им от предишната вечер или дори ще се опита за последен път да го помоли да напусне църквата и да приеме наследствения си пост. Ала думите, които чух, не касаеха нито едно от въпросните неща. Лордът сграбчи качулката на брат Гуидо с треперещата си ръка и изрече неразбираемо:
— Бисто!
— Сигурен ли си? — ококори се ужасено монахът.
— Бисто, бисто! — закима лорд Силвио. А после: — Следвай… светлината!
Оттам нататък изгуби дар слово. Опита се да повтори думата, но от устата му излезе само слюнка, която се залепи за призрачно бялата му буза. Брат Гуидо го накара да се успокои, притисна ръка към все по-трудно биещото сърце на своя чичо, а после зърнах проблясък на злато, докато умиращият мъж извади пръстена от палеца си и го пъхна на палеца на своя племенник. В този момент вратата се отвори и в стаята се появи възрастен свещеник, понесъл атрибутите, необходими за предсмъртна изповед. Забелязвайки, че в покоите му е проникнал непознат, лорд Силвио отказа да говори повече и се отпусна безпомощно назад. Брат Гуидо безмълвно пое маслата и тампоните от свещеника и лично миропомаза чичо си, след което започна да се моли тихичко за спасението на душата му. По лицето на лорд Силвио се разля зловеща усмивка, но когато изпосталялата му само за една нощ ръка се насочи към гърдите му, за да направи знака на кръста, усмивката бе заменена от блажен покой. Господарят на Пиза беше мъртъв.
Оттеглих се от стаята заедно със свещеника, за да оставя двамата благородници Дела Торе насаме. И когато изповедникът ме благослови и си тръгна, аз се замислих за току-що видяното от мен. Първо на първо, не бях в състояние да схвана напълно новата ситуация, в която се оказахме. Спокойно мога да призная, че тогава изобщо не осъзнавах как отново сме се озовали там, откъдето тръгнахме, как изведнъж бяхме загубили всякаква надежда за протекция и защита. Не си давах сметка, че вече не можем по никакъв начин да се обърнем към Лоренцо де Медичи без спонсор. Не обърнах внимание и на странните последни думи на умиращия лорд. Мислех си единствено за брат Гуидо. За брат Гуидо, който бе демонстрирал такава храброст и благородство в малката сцена, на която преди малко бях станала свидетел, че изпитвах неистов срам заради порочните си мисли по негов адрес. Да, той действително бе отдаден на Бога, поради което аз нямам никакво право да се опитвам да го изтръгна от пътя, който е избрал. И въпреки това, докато наблюдавах как изящните му дълги пръсти втриват светото миро в челото на чичо му и докато слушах сладкия му басов глас, отдаден на молитва, и съзерцавах сериозното му лице, проследяващо последните мигове на неговия сродник на тази земя, аз отново видях в него ангела, на когото го бях оприличила още в началото, и го обикнах още по-силно. И тогава за първи път си дадох сметка за опасността, в която се намирам — ала не от убийците на Флоренция, а от моите собствени чувства и желания.