Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Изглежда мъртва и пуста. Отляво, към горната половина на планетата се приближава малък космически кораб. Друг малък кораб приближава отдясно долната половина.
Точно се чудя какво може да означава това, когато чувам как Елла ахва.
— Осем е.
Всички се обръщаме и виждаме, че тя е допряла отчупените парчета до мястото, където е било лицето на гарда. Беше успяла да ги събере и подреди. На картината умира номер Осем.
— Това не означава нищо — заявява категорично той.
Марина докосва внимателно ръката му.
— Ей, това е само една рисунка.
— Права си — добавя тихо и Крейтън. — Това е просто рисунка.
Осем се отскубва от Марина и се връща в средата на пещерата. Ние, останалите, стоим като сраснали с пода пред огромната стена, която разказва истории, които никой не би могъл да знае. Някой беше предсказал смъртта на Осем. Предвид точността на другите рисунки, е доста трудно човек да измисли убедителен аргумент, че точно тази е грешна. Нищо чудно, че той непрестанно се шегува, че се държи така, сякаш няма причина да е внимателен като нас, сякаш се опитва да избяга от съдбата си или пък да я предизвика лице в лице. Отново поглеждам последните два панела. Бях почувствала облекчение да видя Сетракус Ра с меч, опрян в гърлото, но фактът, че е все още жив, ме вбесява. А и какво може да означава последното изображение? Очевидно показва конфронтацията ни все още в действие, с неизвестен изход. Защо планетата е разделена на две? Какво още ще се случи?
Крейтън вдига сандъка на Марина, отива до Осем и леко го прегръща с една ръка. После започва тихичко да му говори.
— Какво мислиш, че му казва? Какво би могъл да му каже, което да го накара да се почувства по-добре? — пита ме шепнешком Марина.
Каня се да се присъединя към Крейтън, когато експлозия разтърсва пещерата и през вратата нахлува огнена вълна. Марина сграбчва ръката ми. Чувам писъците на Елла от другата страна. По назъбените колони, които крепят тавана, се появяват пукнатини. Те започват да се клатят и рушат. Едно голямо парче полита към Елла и аз използвам мисълта си, за да я прикрия, като го изтласквам далече от нея. Поглеждам към Крейтън и Осем и в същия миг Осем изчезва.
— Какво става? — изпищява Марина, която използва телекинезата си, за да защити нас двете от падащите отломъци, докато аз прикривам Елла.
— Нямам представа — казвам аз и като обезумяла се опитвам да видя през дима и прахоляка.
Изведнъж Осем отново се появява в средата на помещението. Лицето му е пепелявосиво, от едната си страна има рана, от която блика кръв.
— Могадорианци! — изкрещява той. — Те са тук!
Глава 16
Лежа в леглото и се наслаждавам на стаята, която си избрах, и невероятно удобните възглавници, които намерих там. Започвам да се унасям, когато чувам да се отваря входната врата и тихият глас на Девет, който разговаря с някого. Стряскам се и сядам в леглото. Сърцето ми пулсира в ушите. После си спомням — сигурно е портиерът, който е донесъл кутиите. Лягам отново. Бърни Косар близва петите ми и ми казва, че отива да си потърси нещо за ядене.
— И аз идвам след минута.
Лежа и зяпам тавана, скръстил ръце под главата си. Клепачите ми отново натежават. Следващото, което осъзнавам, е, че вече не гледам тавана. Навън съм и вали сняг.
— Джон, съсредоточи се! — чувам някой да казва зад мен.
Обръщам се и виждам Анри. В ръката си той държи няколко кухненски ножа. С другата си ръка е вдигнал един нож над рамото си.
— Анри! Къде сме? — провиквам се аз.
— Да не си си ударил главата? — пита Анри. Той е облечен с джинси и бял пуловер, скъсани и покрити с кръв. Някъде зад него сияе синя светлина. Опитвам се да видя какво е това и извивам врат да надникна зад него, което ядосва Анри. — Хайде, Джон! Сякаш не си тук с мен. Трябва да се съсредоточиш! Веднага!
Преди да мога да възразя, Анри мята един нож към мен и аз едва успявам да го отклоня от лицето си в последната секунда.
Той хвърля втори нож, после трети, четвърти. Блокирам всеки един, но Анри сякаш разполага с безбройно количество. Не се предавам, но става все по-трудно. Ножовете идват все по-бързо и по-бързо; твърде бързо.
— Не трябваше непрекъснато да бягаме! — изкрещявам му аз и отклонявам два ножа едновременно.
Анри хвърля следващия нож с такава бързина, че когато го отблъсквам, ръката ми започва да кърви.
— Не можем да си живеем безметежно в Чикаго, Джон! — вика той в отговор.
Когато следващият нож долита до мен, аз го хващам за дръжката и го забивам в земята. Снегът около него почернява. Хващам следващия нож и също го забивам.