Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
Ако войската се намираше на равно поле с добра видимост във всички посоки, врагът ще извършва само малки нападения, защото слънцето и жаждата ще свършат останалото. Ако войската не се движи, ще загине. Ако се движи, трябва да го прави проточена по дължина и тогава идва бързата атака срещу фронта или тила. Сарацинските рицари яздят съвсем близо, пускат две-три стрели, от които почти всички попадат в целта, и изчезват. След всяка такава атака остават мъртви и ранени, за които другите трябва да се погрижат.
Освен това и сарацините имат силна конница, въоръжена с дълги копия, точно като християните. Един неопитен скандинавец със сигурност би изкушил сарацините да използват и това оръжие.
Арн описа как небето изведнъж притъмнява от голям облак прах, как хората скоро чуват, че земята се тресе, и не различават нищо през целия този прахоляк, преди конницата да ги е връхлетяла с пълна сила, право сред пехотинците, да е пробила своя път без съпротива през войската, която е разсечена на две, да се е обърнала, да се е сформирала наново и пак да е нападнала. Арн завърши с това, че три хиляди души пехотинци в Светите земи биха загинали за по-кратко време от това, през което те спорят и разговарят в тази стая, и се върна обратно на мястото си.
— Мисля си за няколко неща, като те слушам да разказваш това, приятелю — рече Биргер Бруса. — Проявяваш голяма честност, признавам. Приемам разказа ти за истина. При това ти ни предпазваш от огромно безразсъдство.
— Надявам се, че е така — каза Арн. — Заклех се на нашия крал в auxilium и това не е нещо, с което се отнасям несериозно.
— Неее — отвърна Биргер Бруса с насмешлива усмивка, която всички разпознаха като част от истинската му природа, — ти не се отнасяш несериозно към думите си. От това ние не само се чувстваме неудобно, но и точно сега имаме полза. Затова утре на съвета ще зарадваме нашия архиепископ и надеждата му за нов манастир в… уф, ти къде смяташ да е, Кнут?
— В Юлита — отговори кралят. — Трябва да е в Свеаланд, където Божият глас се чува най-слабо, и така групата на епископите би била най-доволна.
— Значи ще е Юлита, сигурно в такъв случай ще можем да си отдъхнем малко от приказките за кръстоносен поход — заключи Биргер Бруса. — Засега това е решението. За в бъдеще остава един друг по-сложен въпрос. Ако сарацините биха могли така лесно да ни победят, могат ли и франките да го направят? А англичаните? А саксите?
— И датчаните — добави Арн. — Ако се сблъскаме с някои от тях на тяхна територия. Но нашата страна се намира далеч в края на света, не е толкова просто да се стигне с голям военен кораб чак дотук. Сарацините никога няма да дойдат, нито пък франките или англичаните, или нормандците. Но за саксонците и датчаните не е толкова сигурно.
— Трябва да помислим пак — каза Биргер Бруса и погледна изпитателно към крал Кнут, който кимна замислено в знак на съгласие. — Времената се менят по света и ние се поучихме от това що се отнася до търговията и имахме голяма полза от тези знания. Но ако искаме да оцелеем и да процъфтяваме като кралство в новото време…
— Имаме да научим много нови неща! — довърши кралят мислите на Биргер Бруса точно както се очакваше, когато вторият се спря в края на думите си.
— Арн! Приятелю мой от детството, ти, който навремето ми помогна за короната — продължи разпалено кралят. — Искаш ли да заемеш място в нашия съвет, искаш ли да станеш наш главнокомандващ?
Арн стана и се поклони на царя и после на ярла в знак, че веднага приема волята на краля, както се е заклел да прави. Тогава Биргер Бруса отиде при него, прегърна го и го потупа здраво по гърба.
— Божия благословия е, че отново си сред нас, Арн, мой скъпи племеннико. Аз съм мъж, който рядко се обяснява или се извинява. Точно затова никак не ми е лесно. Но думите ми към теб днес в определена част от разговора ни ме карат да съжалявам за тях.
— Да — отвърна Арн. — Изненада ме. Не такъв си спомнях най-мъдрия от всички мъже в нашия род, този, от когото всички се опитвахме да се учим.
— Добре, че имаше малко свидетели днес — усмихна се Биргер Бруса, — и че това бяха най-близките ми роднини, почти мои собствени синове и кралят, моя приятел. Иначе щеше да навреди на репутацията ми. Що се отнася до Сесилия Алготсдотер…
Той се усмихна и забави думите си, за да накара Арн да възрази, но Арн го изчака вместо да изказва възраженията си.
— Що се отнася до Сесилия, хрумна ми нещо по-умно от това, което казах по-рано — продължи той. — Срещни се с нея, говори с нея, съгреши с нея, ако си си го наумил. Но остави да мине малко време, изпитай любовта си и позволи и на нея да стори същото. След това отново ще обсъдим въпроса, но не след прекалено дълго време. Приемаш ли предложението ми?