Падение и подем

– За да ме види... колко ниско съм паднала...

Насилих се да я погледна в очите.

– Не си „паднала“. Ти се опълчи на Тъмнейший, за да ми върнеш свободата. Сега пък аз няма да позволя да отнемат твоята.

Мал приближи.

– Стражите стават нетърпеливи.

– Не мога да го направя – проплака Женя.

– Напротив, можеш.

Мал внимателно обгърна раменете ù с ръка.

– Ние сме с теб.

По бузата ù се търкулна сълза.

– Защо? Аз донасях за Алина, докато тя беше в Малкия дворец. Изгорих писмата ù до теб. Накарах я да повярва...

– Ти застана между нас и Тъмнейший на кораба на Щормхунд – прекъсна я Мал със същия непоколебим глас като при срива в тунелите. – Не пазя приятелството си само за безгрешни хора. И, слава на светците, Алина е същата като мен.

– Вярваш ли ни? – попитах.

Женя преглътна мъчително, после си пое дълбоко въздух, опитвайки да възвърне предишната си самоувереност, която навремето толкова ù прилягаше. После наметна шамията върху главата си.

– Добре – каза накрая.

Отидохме при останалите от нашите хора. Давид я изгледа с питащ поглед и тя потърси ръката му.

– Готови сме – обърнах се към стражите.

Мал и близнаците ни последваха по петите, но аз възпрях с ръка останалите Гриша.

– Останете на място – наредих. После добавих тихо: – И бъдете нащрек.

По заповед на Тъмнейший Женя едва не беше извършила цареубийство и Николай го знаеше. Стигнеше ли се до открита схватка, представа нямах как ще се измъкнем от тоя недостъпен връх.

Последвахме стражите през обсерваторията, после по коридор, който водеше надолу към късо стълбище. Щом излязохме от поредния завой, долових гласа на царя. Не чух всичко, което каза, но ясно различих думата „предателство“.

Спряхме пред врата, очертана от копията на две бронзови статуи – Альоша и Аркадий, конниците на Иветс, чиито брони бяха осеяни с железни звезди. Каквото и да е било това помещение преди, сега то служеше за оръжейна зала на Николай. Стените бяха покрити с карти и военни чертежи, а върху огромната маса безредно бяха нахвърляни купища хартия. Николай се беше надвесил над писалището с тревожен вид, скръстени ръце и кръстосани глезени.

За малко да не разпозная владетелите на Равка. Когато за последно видях царицата, тя тънеше в розова коприна и беше обсипана с диаманти. Сега обаче носеше вълнен сарафан[4] върху проста селска риза. Русата ù коса, изгубила блясъка си и заприличала на слама без уменията на Женя, беше събрана в чорлав кок. Царят явно още не беше загубил склонност да се носи като военен. Но сега ги нямаше златните нашивки и копринения ешарп на парадната му униформа – тя беше заменена от бозав шинел на Втора армия, който изглеждаше нелепо върху хилавото му тяло, увенчано със сивеещи мустаци. Монархът изглеждаше още по-немощен, както се беше подпрял на стола на жена си – изобличаващо доказателство за всичко, което му беше причинила Женя, потвърдено от приведените рамене и отпуснатата кожа.