![Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/7/4/ogledalce-ogledalce-calibre-2-35-0-download.jpg)
Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]
- Автор: Делевинь Кара, Коулман Роуэн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Недялкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]». Краткое содержание книги:
— Роуз — направих крачка към нея, — не искам да се карам с теб по въпроса, просто разбери, че се притеснявам за теб. Защото ме интересува и ме е грижа.
— Знам. — Изражението на Роуз се смекчи, но само за малко. — Само дето преди да започнеш да се притесняваш за мен, Рижи, може би трябва да се погледнеш в огледалото, а? Имаш си своите собствени проблеми, сладур.
Тръгнахме отново, но беше различно, сякаш цялата лекота и комфорт помежду ни се бяха обърнали на търкания и трудности. Не вървяхме заедно както обикновено. Беше ме страх да погледна към водата, докато крачехме по моста, страхувах се по някакъв начин реката да не ме призове като в кошмара ми.
„Ватерло Роуд“ преминаваше в странични градски улици, след това в булеварди в предградията и най-накрая в ъгъл на улица „Албион“, моята улица. Спрях на ъгъла към къщи за обичайното за нас продължително сбогуване, но вместо това Роуз ми отправи една вяла усмивка.
— Ще се видим утре! — Тя сви рамене.
— Репетиция по обяд, нали? — извиках след нея и се почувствах малко окаяно, когато тя не отговори.
Докато вървях по пътя към входна ми врата, си казах, че нищо от това не е от значение, просто едно от онези неща, малко отклонение в нашето приятелство. Или може би нещо повече, може би това са вълните от случилото се с Наоми, които бавно се разширяват в изчезващи пръстени. А те все още са достатъчно силни, за да разклатят и наклонят всичко, направило от нас четиримата това, което сме или което бяхме. Казах си, че утре всичко ще бъде както преди, но когато стигнах до входната врата, някак си знаех, че не е вярно.
Стоях пред нащърбената, боядисана в зелено врата, с ключ, насочен към ключалката, и знаех само едно — че не искам да вляза. Колата на тате я нямаше паркирана на пътя, отново. Чувах как радиото свири твърде силно във всекидневната, а някъде вътре Грейси сигурно си прави свой собствен малък балон, за да се изолира от всичко. Знаех какво трябва да направя, трябваше да вляза и да видя малката си сестричка и да прекарвам повече време с нея, да ѝ дам някаква нормалност, но какво, ако не мога, ако не съм от нормалните?
Ако вляза сега, мама все още щеше да е трезвена, може би дори в състояние да ме погледне, може би ще ме погледне както преди, когато бях на възрастта на Грейси, с онази нежна усмивки и големи очи, сякаш всичко, което правя и казвам, е някакво чудо. Или може би в мига, в който спре поглед на мен, изражението ѝ ще се вкисне, очите ѝ ще потъмнеят и каквото и да е това там, срещу което не може да се изправи трезвена, щеше да се окаже по моя вина. И да, наистина болеше. Болеше ме да я гледам така, защото ми липсваше. Толкова много.
Затова не отворих вратата. Вместо това скрих училищната чанта в гъстия жив плет между нашата врата и тази на съседите, взех десетачката, която ми даваха като седмична дажба, сложих я в джоба си заедно с картата за градския транспорт, обърнах се и се затичах.
17
Нямах никаква идея къде отивам или какво всъщност да правя, просто исках да съм някъде, където няма да бъда себе си, затова се затичах толкова бързо, колкото можех, толкова дълго, колкото можех, докато дробовете ми започнаха да горят и пот да се стича в очите ми. Когато се огледах, видях, че стоя пред метростанция „Воксхол“, и разбрах точно какво искам да направя.
Взех метрото до „Юстън“, докато ескалаторът не ме изхвърли на станция, пълна с хора зомбита, тъпо втренчени в таблото за заминаващи, в очакване на сигнал да се раздвижат. Тръгнах през тях, като избягвах и заобикалях статичните тълпи, докато не излязох на улица „Евърсхолт“.
И се отправих към „Камдън Таун“.
През миналата година доста пъти ходихме в „Камдън“ с останалите от групата. Имаше време, преди две години всъщност, когато ми изглеждаше като важно и екзотично място, където свободата и музиката съществуваха отвъд досега ми, и да се озова там беше нещо като постижение. Но първия път, когато дойдох с Лио, Роуз и Наоми, си спомням какъв ужас изпитах, сякаш нещо много лошо щеше да се случи с нас, като да се изгубим, да бъдем отвлечени или дрогирани и да се събудим ограбени и захвърлени на лодка в средата на канала… но тогава отидохме и нищо от това, което си представях, не стана.
Това беше туристически капан, пълен със сергии, на които продаваха некачествени временни татуировки и евтини шапки, бъкано с тематични пъбове и с хора, които се скитат наоколо, търсейки някакво малко парченце подобие на оригиналност, което да отнесат обратно в скучния си малък живот. Хора точно като мен.
И когато го разбрах, долових в себе си сила, съзряване и осъзнаване, а след това нищо в „Камдън“ — от неговите осеяни с боклуци улички до изобилието от пъбове — не ме плашеше повече, а самостоятелното ми отиване там беше най-хубавото от всичко.