Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— По дяволите, съжалявам. — Роуз се върна. Говореше с усмивка и през смях, и с онова изражение „пак прецаках работата“ на лицето си.

— Всичко е наред — отвърнах несигурно и леко засрамено.

— Ами хайде тогава. — Тя направи няколко крачки и погледна назад към мен.

Не зная защо не помръднах, не тръгнах, не я последвах, както обикновено правех, а след това думите сами излязоха от устата ми.

— Какво имаше предвид? — попитах, въпреки че не исках.

— Какво имаш предвид под какво имам предвид? — въздъхна Роуз, знаеше какво имам предвид.

— Че понякога ти идвам в повече?

Роуз извърна глава назад, сви рамо с раздразнение.

— Нямах предвид нищо, просто… Просто искам нещо, което е лично, разбираш ли? Нещо, което да не трябва да споделям с теб и Лио.

— Добре — казах. — Само, че…

— Какво?

Тя се приближи към мен.

— Ами, просто ми кажи за това момче, не всичко. Просто нещо.

— Защо ти е, мръсниче?

Роуз отново тръгна и се опитах да вложа всички усилия да остана на място и да я зарежа да си върви, да се отдалечи и изчезне сред автобусите и колите, но не можах. Дори леко се затичах, за да я настигна.

Понякога така се мразя.

— Защото не искам да си навлечеш нещо, с което не можеш да се справиш — отвърнах. — Едно е да се напиеш в парка, друго е да се окажеш на задната седалка на полицейската кола. Или да се чупиш от училище с неизвестно кого.

— Уф, Рижи, на това му викат да си тийнейджър — въздъхна Роуз.

— Но не е точно така, нали? — казах. — Кой друг е бил арестуван тази седмица? Или е пушил трева в килера с канцеларските, или нещо друго? Виж, ти си преживяла някои наистина кофти неща, Роуз и…

Тя ми хвърли онзи стоманен поглед, който ми затвори устата.

— О, бедната, повредена, малка аз, не мога да се справя с живота и сега излизам от релсите. Да имаше само един рицар в блестящи доспехи да ме спаси! Това ли си мислиш? — Тя поклати глава. — Само дето това няма да си ти, Рижи, не си рицар в блестящи доспехи, ти си просто един от смотаняците и дължиш популярността си на мен и Лио. Мислиш си, че ме познаваш, но не е така. Ти изобщо нищо не знаеш за мен и честно казано, започвам леко да се отегчавам от глупостите ти. Как смееш да ми казваш как да си живея живота, след като нямаш представа как да живееш своя?

Сякаш гледах чужд човек, нямаше нищо познато в изражението ѝ, а по-скоро нещо ново, нещо, което сега виждах за първи път, дори и от онзи първи ден, когато бяхме събрани и ни казаха да сформираме група, независимо дали ни харесва или не.

Презрение.

За пръв път Роуз ме гледаше с пренебрежение. Какво беше станало с нея? Защо сега?