Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Ясно.

Понечих да кажа нещо, да покажа съпричастност по някакъв начин, но не успях, защото тази част, където твоят брат престъпник излиза от затвора, е частта, където моето разбиране за живота и това на Лио се разминаваха. И той, и аз бяхме на шестнайсет, обичахме една и съща музика, харесвахме едни и същи филми, можехме да говорим глупости за почти всичко по цял ден и да замълчим, когато някое момиче, което харесваме, минава покрай нас, но никога не ми се е налагало да преживея това, което Лио е преживял с Арън.

— И значи…

— И значи, мама побесня, както и знаех, че ще стане. Нахвърли се срещу него, каза му, че докато живее под нейния покрив, ще живее по нейните правила, и разни такива щуротии. — Лио поклати глава. — Опитах се да ѝ кажа просто да зареже тази работа. Да го остави да се оправя, но му беше набрала и каза, че не можел да се върне тук и да ме въвлича в аферите си.

Той наведе глава и потри ръце в лицето си.

— Арън избухна. Потроши жилището. Изпочупи нещата ѝ, каза ѝ подобре да не говори с него, ако не иска да…

— Мамка му — казах. В сравнение с това репетицията на групата изглеждаше толкова маловажно нещо.

— Мама му се нахвърли в мига, когато той прекрачи вратата — добави Лио.

— Значи вината е на майка ти? — казах аз, мислейки за майката на Лио и за начина, по който се преструва на строга, но как не може да спре да се усмихва, докато го гледа как свири, и как ще му направи любимия му чай, когато види, че е потиснат.

— Не! — Очите на Лио проблеснаха. — Казвам, тя трябва да разбере, че сега, когато той се върна, всичко ще е по-различно. Трябва да разбере това, или… кофти за всички ни.

— Мисля, че тя просто се притеснява за теб…

— Абе това е ясно! — Лио се отлепи рязко от стената и тръгна да се отдалечава. — Но аре, няма нужда, аз мога да се грижа за себе си. Виж, съжалявам, Рижи, не ми е много до репетиция днес.

— Лио, чакай! — Хванах го за ръката.

Докато се дърпаше, един телефон се подаде от разтворилия се джоб и се изтърколи на настилката, но той не забеляза и се отправи ядосан към училище.

— Какво, по дяволите?

Вдигнах го — смотана малка нокиа. Екранът беше счупен, но още работеше. Познавах Лио, знаех, че обича своя айфон и всичките си джаджи, така че за какво му беше това допотопно нещо? Хората ползват такива телефони само ако хубавият им телефон се е прецакал и не могат да си позволят да го заменят, или ако са се забъркали в нещо.

„Работен“ телефон, така ги наричаха по телевизията. Стар телефон, с обикновена SIM карта, с който можеш да сключиш съмнителна сделка или да го ползваш за тайни любовни истории, и никой не може да го свърже с теб. Единствената причина, която виждах Лио да има тази нокиа, беше свързана с Арън, но Арън беше излязъл от затвора съвсем скоро, а телефонът изглеждаше доста потрошен. Отключих го и кликнах на менюто: нямаше съобщения, никакви записи на обаждания. Отидох в списъка с контакти, десет телефонни номера, това беше всичко, но един ми се наби на очи, защото завършваше на 887.