Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

Аш просто премигна и видях, че тя наистина не си дава сметка за това. Или това, или просто не ѝ пукаше.

— Харесват ми татуировките ти — каза тя, отмествайки очи от моите. — Отиват ти.

— Аз… ами… благодаря, предполагам.

Това момиче непрекъснато ме поставяше в неловко положение.

— Както и да е, търсенето в Туитър е твърде на случаен принцип, трябват ни експерти. И тогава ми хрумна — може да отидем там, където са направени твоите, ще е все някакво начало. Може би те ще познаят стила, може би ще дадат някаква следа. Какво ще кажеш?

Тя се усмихна и беше почти сладка, обещаваща усмивка и същевременно някакво сбъркано, роботско застинало хилене.

— Добре — отвърнах. — Разбира се, каквото и да си намислила, вероятно вече знаеш адреса им, така че…

— Но трябва да дойдеш с мен — каза Аш.

— Защо?

— Защото не харесвам хората.

— Без майтап? — заявих аз.

— Искам да кажа, ти си си окей. — Тя сви рамене.

— И при мен е така. — Свих рамене. — Аш… — поколебах се. — Помисли ли малко и върху вероятността тя да е избягала с момче?

— Да — отговори Аш.

— И?

— Ами ако беше влюбена в някой, който, да предположим, я е обичал толкова много, че тя да му посвети песни, то къде е той сега? Тя е в шибана кома, къде е нейният Ромео? Ако е било момче, читаво, мило момче, което я обича, щеше да я доведе вкъщи. Но той не го направи. Който и да е бил, я е държал далеч от семейството ѝ. И сега? Къде е той сега?

Мислех си за номера на Наоми в „работния“ телефон на Лио. Има ли някакъв начин той да е бил тази тайна любов? Нищо от това не изглеждаше възможно. Но пък и нищо вече не изглеждаше невъзможно. Държах го пъхнат в джоба си и не казах нищо на Аш. Трябваше аз да го попитам.

— Права си — казах.

— Значи ще дойдеш с мен за татуировката? Може да идем и сега.

— Може, просто… — Погледнах през рамо, търсейки из тълпите.

— Мислех, че си с мен в това — каза тя настоятелно, застанала малко по-близо до мен, отколкото ми беше спокойно. — Нуждая се от теб.

Начинът, по който ме гледаше, ми се стори доста страшен, сякаш си мислеше, че мога да разплета това вместо нея, но аз бях последният човек за тази работа. И въпреки това исках да опитам.

— Утре ще се чупим след почивката и ще отидем, става ли?

Аш кимна, без желание.

— Ще ходиш ли в болницата днес?

— Сигурно по-късно, имам да свърша нещо…

Аш не си направи труда да чуе края на изречението ми, отдалечи се бързо, със слушалки на ушите, преди да довърша думите си.

Това, което не можех да ѝ кажа, е колко идиотски се чувствам да стърча тук в очакване Роуз да се появи, защото цял ден не сме се засичали.

И ми липсваше.

Роуз почти ме подмина, скрита в тълпата, когато я видях.

— Ой, шматко! — извиках и тя спря, раменете ѝ се смъкнаха.

Да не би да се опитваше да се промъкне покрай мен?

— О, здрасти — едва махна Роуз, сложила ръка на кръста си.

— Прибираш ли се?

Не беше въпрос, който обикновено ѝ задавах. Обикновено просто се прибирахме.