Обсидиановата стая

Констънс се поколеба. След това решително светна фенерчето и огледа наоколо. Макар гласът му да се чуваше сякаш от много близо, все още никакъв не се виждаше.

— Скъпа, столчето.

Тя вдигна горната част на стола. Вътре лежеше снимка, прикачена към някакви документи. Извади ги и започна внимателно да ги проучва.

— Заснета е преди пет седмици. Изглеждаше напълно щастлив.

Докато Констънс гледаше втренчено снимката, ръката, която държеше фенерчето, леко потреперваше. Без съмнение беше снимка на нейния син. Носеше дълга копринена роба и държеше ръката на Тсеринг. Стояха под свод, заобиколен от коркови дървета. Той се беше взрял в далечината със съвършената сериозност на надарено тригодишно момченце. Докато гледаше снимката, Констънс внезапно се почувства изпълнена със самота и копнеж.

Тя плъзна очи по прикачения лист. Беше бележка от неговите попечители в манастира, адресирана до нея, в която потвърждаваха, че момчето е добре и вече показва големи заложби. Към нея беше прикрепен специален печат. Той доказваше, че Диоген е ходил дотам и че писмото е истинско. Направо не можеше да си представи как си е уредил посещение при тези толкова потайни и покровителствени монаси.

Тя остави снимката и писмото върху клавесина и загаси фенерчето, за да позволи на мрака да се възцари отново. Не можеше да позволи на този отвратителен човек да я манипулира.

— Беше там – каза тя. – В Ексмут. Шпионираше ни.

— Да – отговори Диоген. – Вярно е. Бях там с Флавия – по липса на по-добро определение – моята асистентка. Без съмнение си я видяла: младата келнерка в ресторанта „Капитан Хъл“, която работеше и на половин работен ден в „Спомени от Ексмут“ – магазина за чай и сувенири.

— Това момиче? Флавия? Работела, е за теб?

— Трябва да призная, че имам известни затруднения с нея. Тя е малко прекалено ревностна в изпълнението на задълженията си.

— Представям си тези задължения – подхвърли Констънс.

Когато не получи отговор, тя продължи:

— Ти си освободил Моракс. Ти задвижи цикъла на насилие.

— Права си. Помогнах на това нещастно, малтретирано създание да избяга от своите мъчители. Нямах представа, че ще реагира така. Единственото, което исках, беше да посея малко объркване. Да отвлека вниманието на моя брат. И така да си уредя възможността да те… видя отблизо.

Констънс поклати глава. Беше започнала да губи самообладание. Опита се отново да потисне гнева си.

— Да отвлечеш вниманието на своя брат? Ти го уби.

— Не – долетя отново печалният глас. – Бъркаш. Изглежда брат ми е мъртъв. Но това никога не е било моето намерение. Зная малко за чувствата, които вие двамата изпитвате или изпитвахте един към друг. Прости ми, но много се наслаждавах на съревнованието. Съжалявам, беше грубо да казвам подобно нещо, но трябва да знаеш, че между братя е така.

— Ти… – Констънс замълча. Отново се възцари мълчание. Всичките й обвинения, подозрения, възражения май бяха победени и от това поражение се роди объркване.