Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Но другото, което видяха на силното сияние от пожара, беше хубостта й. Въпреки парцалите, въпреки калното лице. Женска хубост, каквато те никога не бяха доближавали и още по-малко докосвали.

Бяха четирима. Ръкопашните боеве продължаваха из съседните улици, но не изглеждаха трудни. Те вече можеха да се радват на първата си плячка. Единият от тях извика:

— Ей, момиче, какво правиш тук? Нас ли чакаше?

Останалите се засмяха.

Онова, което не бяха си представяли, беше силата и яростта, която тя прояви, щом понечиха да я докоснат. Така се развихри, че раздра бузи, устни и клепачи. Независимо от броя им, те не успяха да я укротят. Тя виеше, риташе и дереше, сякаш никога нямаше да се умори.

По време на борбата тя много бързо изгуби онова, което беше останало от туниката й. Голотата, също както и яростта й, увеличи още повече възбудата им. Беше толкова красива, толкова привлекателна, дори в ролята си на демон! Те се заиграха с нейния бяс, за да видят по-добре на кървавата светлина на танцуващите пламъци, която я озаряваше, колко прекрасна беше. Твърдите й гърди, гъвкавата извивка на ханша й, закръгленият задник, високият прорез на половия й орган – всичко това запали истински пожар в главите им, както и омраза, желание да обладаят и да омърсят тази толкова голяма хубост. Те знаеха много добре, че боговете не я бяха нарекли за тях, че те никога нямаше да я притежават. Да, нямаше нищо по-обидно от тази красота! В крайна сметка това беше само някакво момиче, жертва от вече победен град, който трябваше да се изпепели.

Единият от тях, загубил търпение, размаха сабята си и я стовари с плоската страна върху слепоочието на Зиновия. Тя залитна със затворени очи. Изведнъж се превърна в крехка девойка и изглеждаше още по-гола от преди. Войникът удари отново.

Тя припадна още преди да докосне земята и се строполи в поза, която накара насилниците й да се усмихнат щастливо. Макар че онзи, дето я беше ударил, съжаляваше, че е в безсъзнание, защото това щеше да намали малко удоволствието му.

* * *

Шаваад не я видя веднага.

Приличаше на луд, когато излезе от къщата. С голяма кожена торба, издута от скъпоценни рула папируси на рамо, с опърлени от топлината на пламъците коса и брада, той мислеше само как да избяга.

Римляните се опитваха да контраатакуват из улиците. В горящия град отекваха виковете от битките. Шаваад се хвърли към процепа в стената. Едва тогава забеляза женското тяло на земята.

В началото си помисли за илюзиите, които Злото можеше да поражда в главата му. Пожела да отвърне очи.

Друг глас му прошушна името на Зиновия.

Тогава я видя. Гола, както никога не я беше виждал, но също така окървавена и разчекната. Гола, като изоставен труп. Просто убийство.

— Зиновия! Зиновия!

Ръцете й още стискаха разкъсаната туника. В тътнещите отблясъци на огъня видя следите от черна кръв по бедрата и корема й. И разбра.

— О, Господи! Всемогъщи боже!

Падна на колене, както се прави пред мъртва. Но тя не беше мъртва. Дишаше. Гърдите, коремът й потръпваха от накъсано дишане.