Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Ставаше. Наистина ставаше. Най-накрая Синовете на Честта бяха достигнали целта си. Гавилар щеше да се гордее. Амарам ускори стъпка и се обърна, когато друг ардент се затича към него и го попита дали няма нужда от нещо. Преди жената да може да погледне в качулката му и да го разпознае, вниманието ѝ бе привлечено от двама уплашени юноши — вайкаха се, че баща им бил твърде стар да пътува, и молеха ардентите да им помогнат да го пренесат някак.
Стигна до оня ъгъл на манастирската постройка, където държаха умопобърканите, и зави към задната стена — далеч от погледите, близо до края на стана. Огледа се и призова Меча си. Няколко бързи разреза щяха да…
Какво беше това?
Завъртя се, уверен, че е видял как някой се приближава. Но нямаше нищо. Сенките си играеха с него. Той направи разрезите в стената и внимателно отвори. Великият — Таленелат’ Елин, самият Вестител на Войната — седеше в тъмната стая, в същата стойка като преди. Кацнал на края на кревата си, наведен напред, с клюмнала глава.
— Защо те държат в такава тъмнина? — попита Амарам и освободи Меча си. — Това не подхожда и на най-долните хора, а какво остава за теб. Ще поговоря с Далинар за това как лудите…
Не, нямаше. Далинар го смяташе за убиец. Амарам вдиша дълго и дълбоко. За завръщането на Вестителите трябваше да се плати някаква цена, но — в името на самия Йезерезе — загубата на приятелството на Далинар щеше да бъде наистина тежка цена. Само ако милосърдието не бе спряло ръката му преди няколко месеца, когато можеше да екзекутира онзи копиеносец.
Той отиде до Вестителя.
— Велики княже — прошепна Амарам. — Трябва да вървим.
Таленелат не помръдна, но отново шепнеше. Същото като преди. Амарам не можа да се удържи от спомена за последното си посещение тук заедно с човек, който го бе разигравал непрестанно като един от десетимата глупци. Кой да знае, че Далинар е станал толкова ловък на стари години? Времето бе променило и двамата.
— Моля те, Велики княже — рече Амарам и с труд изправи Вестителя на краката му. Мъжът беше огромен, висок като Амарам, но с телосложението на стена. Тъмнокафявата кожа го изненада при първата среща — Амарам донякъде глупаво бе очаквал, че всички Вестители ще приличат на алети.
Тъмните очи на Вестителя бяха, разбира се, някакво прикритие.
— Опустошението… — прошепна Таленелат.
— Да. То идва. А с него иде и завръщането ти към славата.
Амарам поведе Вестителя към направения от него отвор.
— Трябва да те заведем при…
Ръката на Вестителя се стрелна пред него.
Амарам се сепна и замръзна на място, когато видя нещо между пръстите на Вестителя. Стреличка — от върха ѝ капеше някаква прозрачна течност.
Амарам погледна към отвора, откъдето в стаята влизаше слънчева светлина. Там дребна фигурка произведе звук — тя държеше до устните си духало под маска, скриваща горната част на лицето.
Другата ръка на Вестителя се стрелна, бърза като мигане на окото, и хвана стреличката във въздуха на няколко пръста от лицето на Амарам. Призрачната кръв. Те не опитваха да убият Вестителя.
Опитваха да убият Амарам.
Той извика, протегна ръка настрана и призова Меча си. Твърде бавно. Фигурката премести поглед от него към Вестителя, изруга тихо и избяга. Амарам я подгони, прескочи парчетиите от стената и излезе на светло, но онзи се движеше твърде бързо.
С разтуптяно в гърдите сърце, притеснен за безопасността на Вестителя, Амарам погледна към Таленелат. Сепна се, когато го видя прав, с изопнат гръб и вдигната глава. Тъмнокафявите очи, изненадващо бистри, отразяваха светлината на отвора. Таленелат вдигна една стреличка пред себе си и я огледа.
После захвърли и двете и седна на кревата си. Отново започна да мърмори странната си, неизменна рецитация. Амарам усети как по гръбнака чу пробягва хлад, но щом се върна при Вестителя, не можа да го накара да отговори.
С усилие го накара да стане отново и го поведе към каретата.
Сет отвори очи.
Веднага ги стисна.
— Не. Аз умрях. Аз умрях!
Усети под себе си камък. Богохулство. Чу капеща вода и усети слънцето по лицето си.
— Защо не съм мъртъв? — прошепна той. — Мечът ме прониза. Аз паднах. Защо не умрях?
— Ти умря.
Сет отново отвори очи. Лежеше върху гола скала, дрехите му бяха мокри и усукани. Мразовитите земи? Изпитваше студ, въпреки горещината на слънцето.