Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Проклет човек. Пренебрегваше баща му през всичките тези месеци и сега реши да се подчинява?
Върховният принц закрачи по коридора и мина край Адолин.
— Това място е забележително. Наистина забележително.
— Значи признаваш, че баща ми е бил прав — продължи Адолин. — Че виденията му са били верни. Че Пустоносните са се върнали, а ти си се изложил като глупак.
— Ще призная — поде Садеас, — че в баща ти има останала повече сила, отколкото някога се притеснявах. Забележителен план. Свързва се с паршендите, прави тази сделка с тях. Чувам, че са разиграли голямо представление. То определено е убедило Аладар.
— Не е възможно да вярваш, че всичко това е било нагласено.
— Я стига. Отричаш ли, че той имаше паршенд сред собствените си гвардейци? Не е ли толкова удобно, че сред новите „Сияйни“ са и началникът на гвардията на Далинар, и твоята годеница?
Садеас се усмихна и Адолин разбра истината. Не, той не вярваше в това, но тази лъжа щеше да разнася. Отново щеше да започне с нашепванията и да опита да унищожи Далинар.
— Защо? — попита Адолин и пристъпи към него. — Защо се държиш така, Садеас?
— Защото — въздъхна Садеас — трябва да стане. Не можеш да имаш войска с двама пълководци начело, синко. Баща ти и аз сме два стари белогръба и двамата искаме кралството. Той или аз. Натам сме тръгнали от смъртта на Гавилар.
— Не бива да бъде така.
— Трябва. Баща ти никога повече няма да ми се довери, Адолин, и ти го знаеш.
Лицето на Садеас помръкна.
— Аз ще взема това от него. Този град, откритията. Това е просто временна спънка.
Адолин стоя известно време, гледаше Садеас в очите и тогава нещо окончателно се скъса.
Достатъчно.
Адолин стисна Садеас за гърлото със здравата си ръка и удари гърба на Върховния принц в стената. Съвършено потресеното лице на Садеас развесели Адолин — много мъничката частица от него, която не бе напълно, изцяло и неотвратимо побесняла.
Адолин стисна и задуши вика за помощ, докато приковаваше гърба му за стената, и сграбчи ръката му. Садеас обаче беше обучен за войник. Опита да отпусне хватката, хвана Адолин за ръката и я изви.
Адолин продължи да стиска, но изгуби равновесие. Двамата паднаха, въртяха се и се търкаляха. Това не бе пресметнатото напрежение на арената, даже не и методичното клане на бойното поле.
Бяха двама потни, напрегнати мъже, и двамата на ръба на паниката. Адолин бе по-млад, но все още изпонатъртен от битката с Убиеца в бяло.
Той застана отгоре. Садеас се мъчеше да крещи и Адолин удари главата му в каменния под, за да го зашемети. Задъхан, принцът хвана ножа си. Насочи го към лицето на Садеас, но оня успя да вдигне ръце и да стисне Адолин за китката.
Той изръмжа и приближи още ножа, който стискаше с лявата ръка. Постави върху него и дясната ръка — китката ѝ пламна от болка, докато я притискаше към дръжката. По челото на Садеас изби пот, когато върхът на ножа допря лявата му ноздра.
— Баща ми — тросна се Адолин, а потта от носа му капеше върху острието на ножа — смята, че съм по-добър човек от него.
Той се напрегна и усети как хватката на Садеас отслабва.
— За твое съжаление, той не е прав.
Садеас изскимтя.
Адолин се понадигна и заби ножа покрай носа на Садеас в очната яма — проби окото като узрял плод и втъкна острието право в мозъка.
Садеас потръпна за миг и около ножа се събра локвичка кръв — Адолин го завъртя, за да бъде сигурен.
Миг по-късно до Садеас се появи Острие — Мечът на баща му. Садеас беше мъртъв.
Адолин отстъпи, за да няма кръв по дрехите, при все че маншетите му вече бяха изцапани. Бурите да го отнесат. Той това ли беше направил? Нима току-що уби един Върховен принц?
Замаяно гледаше оръжието. И двамата не бяха призовали Остриетата си в боя. Оръжията може и да струваха цяло състояние, но при толкова близък бой щяха да свършат по-малко работа от някой камък.
Мислите му станаха по-ясни. Адолин взе оръжието и се отдалечи. Захвърли Меча през някакъв прозорец и той падна върху една от приличните на сандъче за цветя образувания на долната тераса. Там щеше да е на сигурно място.
След това се усети да отреже маншетите си, да остърже знаците с тебешир от стената със собственото си Острие и да се отдалечи колкото може, преди да намери един от разузнавателните си отряди и да се престори, че през цялото време е бил наблизо.
Най-накрая Далинар разгада ключалката и натисна металната врата в края на стълбището. Тук тя бе поставена на тавана, а стъпалата водеха право към нея.