Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Той се спря до вратата.
— И нека открие истината.
После изчезна в коридора. Шалан се усещаше още по-изцедена от преди. Освободи Шарка и се облегна на стената. Разбира се, че Мраизе би се добрал дотук — вероятно е бил сред войските. Една от най-важните цели на Призрачната кръв бе да се доберат до Уритиру. Въпреки решимостта си да не им помага, тя ги бе превела — заедно с войската — точно там, където искаха да отидат.
Братята ѝ? Щяха ли да бъдат в безопасност наистина? Ами семейните слуги, ами годеницата на брат ѝ?
Тя въздъхна, отиде до вратата и повика охраната си. Нека открие истината. Ами ако не искаше да открива истината? Шарка тихичко бръмчеше.
Повървя из приземния етаж на кулата — служеше си със своето сияние за осветление — и намери Адолин в коридора до стаята, където бе казал, че ще бъде. Китката му беше омотана, а охлузванията на лицето започваха да стават виолетови. От тях изглеждаше малко по-малко смайващо красив, при все че имаше грубоватото, привлекателно посвоему излъчване в дух „днес ступах доста хора“.
— Изглеждаш изтощена — рече той и я целуна лекичко.
— А ти изглеждаш, все едно си оставил някого да те бие с пръчка през лицето — отвърна му тя, но се усмихна. — И ти трябва да си поспиш.
— Ще го направя — каза той. — Скоро.
Докосна лицето ѝ.
— Ти си невероятна, нали разбираш. Ти спаси всичко. Всички.
— Не се дръж с мен, все едно съм от стъкло, Адолин.
— Ти си Сияйна — продължи той. — Искам да кажа…
Принцът прокара ръка през рошавата си коса.
— Шалан. Ти си нещо по-голямо дори от светлоок.
— Това да не е шегичка за талията ми?
— Какво? Не. Искам да кажа…
Той се изчерви.
— Аз няма да допусна това да е неловко, Адолин.
— Но…
Прегърна го здраво и го целуна, дълбоко и страстно. Адолин опита да промърмори нещо, но тя продължи да го целува. Притискаше устните си към неговите и го остави да усети желанието ѝ. Той се разтопи от целувката, после я грабна и я притегли към себе си.
Миг по-късно се отдръпна.
— Бурите да го отнесат, боли!
— О!
Шалан опря ръка до устата си и си спомни за натъртванията по лицето му.
— Съжалявам.
Той се ухили и се сви, понеже това явно също болеше.
— Струва си. Както и да е, обещавам да не се държа нелепо, ако ти избягваш да бъдеш твърде неустоима. Поне докато не се излекувам. Става ли?
— Става.
Той изгледа стражите ѝ.
— Никой да не безпокои Сияйната дама, ясно?
Те кимнаха.
— Да спиш добре — рече той и отвори някаква врата. Много от стаите имаха дървени врати, макар сградата да бе изоставена отдавна.
— Да се надяваме, че стаята е подходяща. Твоето духче я избра.
Нейното духче ли? Шалан се намръщи и пристъпи в стаята. Адолин затвори вратата.
Тя огледа каменното помещение без прозорци. Защо Шарка избра точно това място за нея? Стаята не изглеждаше забележителна. Адолин бе оставил за нея фенер със Светлината на Бурята — разточително, като се има предвид колко малко заредени скъпоценни камъни имаха — и пред Шалан се разкри малка четвъртита стая с каменна скамейка в ъгъла. Отгоре ѝ имаше няколко одеяла. Откъде Адолин е намерил одеяла?
Тя се намръщи към стената. Върху камъка имаше по-бледен квадрат, сякаш преди време някой е окачил картина тук. Всъщност това изглеждаше странно познато. Не че е била тук преди, но мястото на квадрата на стената…
Точно на същото място, където висеше картината на стената на баща ѝ в Я Кевед.
Умът ѝ започна да се обърква.
— Ммм… — обади се Шарка от пода до нея. — Време е.
— Не е.
— Време е — повтори той. — Призрачната кръв те обкръжава. Хората се нуждаят от Сияен.
— Хората разполагат с такъв. Мостовият.
— Не е достатъчен. Нуждаят се от теб.
Шалан примигна да пропъди сълзите. Стаята започна да се променя против волята ѝ. Появи се бял килим. Картина на стената. Мебели. Боядисани в светлосиньо стени.
Две мъртви тела.
Шалан прекрачи едното, макар това да бе само илюзия, и отиде до стената. Появи се картина — част от илюзията — обкръжена от бял блясък. Зад нея бе укрито нещо. Тя отмести картината или поне опита. От пръстите ѝ зрителната измама само се замъгли.
Това не беше нищо. Просто възстановяване на спомен, който ѝ се искаше да няма.
— Ммм… по-добра лъжа, Шалан.
Тя премигна през сълзи. Пръстите ѝ се помръднаха и тя отново ги притисна към стената. Този път можа да усети рамката на картината. Тя не бе истинска. За миг се престори, че е, и остави на образа да я покори.