Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Той все още носи робските клейма, рече си тя, въпреки че дългата му коса ги закриваше. Очите му бяха станали светлосини и леко светеха.
— Благословени от Бурята — заговори го Далинар.
— Върховни принце — отвърна му Каладин.
— Убиецът?
— Мъртъв — рече Каладин, издигна Меча и го заби в скалата пред Далинар. — Трябва да поговорим. Това…
— Синът ми, мостови — обади се Навани отзад. Тя пристъпи напред и хвана Каладин за ръката, сякаш напълно безразлична към Светлината, която се отделяше от кожата му като дим. — Какво е станало със сина ми?
— Имаше опит за убийство — отговори Каладин. — Спрях го, но кралят бе ранен. Прибрах го на безопасно място преди да дойда да помогна на Далинар.
— Къде? — попита Навани. — Хората ни из военните лагери претърсиха манастири, имения, казармени помещения…
— Тези места бяха твърде очевидни — обясни Каладин. — Ако Вие можете да се досетите да търсите там, значи и убийците могат. Трябваше ми място, за което никой няма да се сети.
— Къде тогава? — попита Далинар.
Каладин се усмихна.
Лопен сви ръката си в юмрук и стисна сферата с него. В съседната стая майка му гълчеше краля.
— Не, не, Ваше Величество — изрече тя със силно произношение и със строгия глас, с който говореше на брадвохрътите. — Свивате го и го ядете. Не можете да пощипвате от него така.
— Не съм толкова гладен, нана — отвърна Елокар. Гласът му бе слаб, но се бе събудил от опиянението, което беше добър знак.
— Все едно, ще ядете! — нареди Мама. — Знам какво да върша, когато видя човек с тъй бледо лице, и ще прощавате, Ваше Величество, ама сте бял като чаршаф, проснат за избелване на слънцето! Това е то. Ще ядете. Без оплаквания.
— Аз съм кралят. Аз не приемам заповеди от…
— Сега сте в дома ми! — възрази тя и Лопен безмълвно повтори думите ѝ. — В дома на една хердазийка чие да е положение не чини нищо в сравнение с нейното. Няма да допусна да дойдат да Ви вземат и да намерят, че не сте бил хранен като хората! Няма да оставя да приказват такива работи, Ваша Сиятелност, не! Яжте. Имам да готвя супа.
Лопен се усмихна, чу как кралят мърмори, но също тъй чу и потракването на лъжица в чиния. Двама от най-яките му братовчеди седяха пред колибата в Малък Хердаз — водеше се в стана на Върховния принц Себариал, при все че хердазийците не обръщаха много внимание на това. Още четирима братовчеди седяха в края на улицата, лениво шиеха ботуши и се оглеждаха за нещо подозрително.
— Добре — прошепна Лопен, — този път наистина трябва да проработиш.
Съсредоточи се върху сферата в ръката си, точно както правеше всеки ден и както го бе вършил всекидневно, откакто капитан Каладин бе започнал да сияе. Рано или късно щеше да го разбере. Знаеше го, както знаеше и името си.
— Лопен.
В един от прозорците изникна широко лице и го разсея. Вуйчо му Чилинко.
— Нека тоя човек, кралят, отново се облече като хердазиец. Май ще се наложи да тръгваме.
— Да тръгваме ли? — и Лопен стана.
— Във всички военни лагери е дошла вест от Върховния принц Себариал — обясни Чилинко на хердазийски. — Намерили са нещо в Равнините. Бъди готов. За всеки случай. Всички това говорят. Нищо не мога да разбера.
Той поклати глава.
— Най-напред бурята, за която никой не знаеше, после дъждовете спряха рано, после проклетият крал на Алеткар на моята врата. А сега това. Мисля, че може и да оставяме стана, нищо че аха ще се смрачи. Изглежда ми безсмислено, но ти виж да се погрижат за тоя човек, краля.
Лопен кимна.
— Ще се заема с това. Само миг.
Чилинко се изнесе. Лопен разтвори дланта си и загледа сферата. Не искаше да пропуска и ден без упражнения със сферата, просто за всеки случай. Все пак рано или късно щеше да погледне една от тях и…
Лопен вдиша светлина.
Стана мигновено и ето го — седи си, а от кожата му се отцежда Светлина на Бурята.
— Ха! — провикна се той и скочи на крака. — Ха! Ей, Чилинко, я се върни. Трябва да те залепя за стената!
Светлината изтече. Лопен спря, замисли се и вдигна ръка пред себе си. Толкова бързо ли си отиде? Какво стана? Той се спря. Този сърбеж…
Усети го на рамото си, там, където толкова отдавна бе загубил ръката. Пръстите му напипаха издатина от плът, която започваше да излиза от белега.
— О, да, в името на Бурите! Всички дайте на Лопена сферите си! Имам светене да върша!