Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Преценихме, че ще се върнеш тук — добави Сигзил. — На това плато. Трябваше да сме тук, за да те поздравим, въпреки мърморенето на Сиятелната Давар. Както и да е, има много за разказване — много работи се случват. Май ще бъдеш много важна част от тях.
Каладин пое дълбоко дъх, но кимна. Какво друго е очаквал? Край на криенето. Беше взел решението си.
Какво да им кажа за Моаш?, питаше се той, докато останалите от Мост Четири се събраха в помещението около него и приказваха как трябвало да зареди сферите в светилниците. Неколцина от хората имаха рани от битката, включително Бисиг, който държеше дясната си ръка в джоба на куртката. От маншета се подаваше сива кожа. Загубил бе ръката от Убиеца в бяло.
Каладин дръпна Тефт настрана.
— Имаме ли други загуби? — попита той. — Видях Март и Педин.
— Род — изръмжа Тефт. — Убит от паршендите.
Каладин затвори очи и издиша със съскащ звук. Род бе един от братовчедите на Лопен, общителен хердазиец, който едва говореше алетски. Каладин почти не го познаваше, но все пак човекът беше от Мост Четири. Отговорност на Каладин.
— Не можеш да защитаваш всички ни, синко — обади се Тефт. — Не можеш да предпазиш хората от това да изпитват болка, не можеш да им попречиш да умират.
Каладин отвори очи, но не каза нищо. Поне не на глас.
— Кал — продължи Тефт и гласът му стана още по-тих. — Най-накрая, точно преди да пристигнеш… Бурите да го отнесат, синко, кълна се, че видях едно-две от момчетата да светят. Слабо, със Светлината на Бурята.
— Какво?
— Слушах откъси от виденията на Сиятелния господар Далинар — подзе отново Тефт. — Мисля, че и ти трябва да го направиш. Според предположенията ми ордените на Сияйните рицари са били съставени от повече хора от самите рицари.
Каладин огледа мъжете от Мост Четири и усети как се усмихва. Потисна болката от загубите, поне временно.
— Чудя се — тихо произнесе той — какво ли ще стане с алетските порядки, когато множество бивши роби се заразхождат насам-натам със светеща кожа.
— Да не споменаваме и очите ти — изхъмка Тефт.
— Очите? — попита Каладин.
— Не си ли видял? — изненада се Тефт. — Какво говоря? В Равнините няма огледала. Очите ти, синко. Светлосини, като прозрачна вода. По-светли от очите на кой да е крал.
Каладин се обърна. Надяваше се очите му да не се променят. От промяната им се почувства неловко. Тя съобщаваше за тревожни неща. Той не искаше да вярва, че светлооките имат основа, на която да поставят потисничеството си.
И все пак нямат, мислеше си той, докато зареждаше скъпоценните камъни на фенерите според указанията на Сигзил. Може би светлооките властват заради някакви дълбоко скрити спомени за Сияйните. Но слабата им прилика със Сияйните не значи, че е трябвало да могат да тормозят всички.
Проклети светлооки. Той…
Сега и той беше един от тях.
Бурята да го отнесе!
Призова Сил като Меч според думите на Сигзил и я използва като ключ, за да задейства фабриала.
Шалан стоеше пред портите на Уритиру, гледаше нагоре и опитваше да разбере.
Вътре в голямата зала отекваха гласове, а светлините трепкаха, докато хората изследваха нещата. Адолин оглави работата, а Навани устрои стан, където да помага на ранените и да отчита припасите. За нещастие бяха оставили повечето от храната и съоръженията в Пустите равнини. Освен това минаването през Портата на Обета не излезе толкова евтино, колкото бе допускала първоначално. По някаква причина то изтощи повечето от скъпоценните камъни в ръцете на хората на платото — включително и фабриалите на Навани, стиснати в ръцете на инженерите и учените.
Проведоха няколко изпитания. Колкото повече хора се придвижваха, толкова повече Светлина трябваше. Явно и Светлината на Бурята, а не само заредените с нея скъпоценни камъни, щеше да стане нещо ценно. Вече им се наложи да ограничат ползването на камъните и фенерите, за да проучат постройката.
Покрай нея минаха няколко писари, понесли хартия, за да картират намереното от Адолин. Бързо и неловко се поклониха на Шалан и се обърнаха към нея със „Сиятелна Сияйна“. Тя все още не бе обяснила подробно на Адолин какво е станало с нея.
— Вярно ли е? — попита Шалан, вдигна глава, наклони я назад и проследи с поглед грамадната кула чак до синьото небе над нея. — Аз една от тях ли съм?
— Ммм… — обади се Шарка от полата ѝ. — Почти. Имаш да изречеш няколко думи.
— Какви думи? Клетва?
— Тъкачите на светлината не полагат друга клетва освен първата — обясни Шарка. — Ти трябва да говориш истини.