Сияйни слова

— Хей? — провикна се той.

Хората се спряха и се обърнаха.

— Каладин? — изрече познат глас. — Бурите да те отнесат, това ти ли си?

Той се ухили, а очертанията се превърнаха в мъже в синя униформа. Тефт се затича като луд през камъните, за да го пресрещне. Другите го последваха, викаха и се смееха. Дрей, Пеет, Бисиг и Сигзил, а над тях се извисяваше Скалата.

— Още един? — попита Скалата и погледна Меча на Каладин. — Твой ли е?

— Не — отвърна Каладин. — Взех го от убиеца.

— Значи е мъртъв? — попита Тефт.

— Да.

— Ти си премахнал Убиеца в бяло? — ахна Бисиг. — Значи това наистина е приключило.

— Подозирам, че едва сега започва — отговори Каладин и посочи постройката. — Какво е това място?

— О! — рече Бисиг. — Хайде! Трябва да ти покажем кулата — Сияйното момиче ни научи как да върнем обратно платото, щом се върнеш при нас.

— Сияйно момиче? — попита Каладин. — Шалан?

— Не звучиш изненадан — изръмжа Тефт.

— Тя има Меч — обясни Каладин. Той не пищеше в ума му. Или беше Сияйна, или притежаваше някое от Остриетата на честта. Когато приближи сградата, забеляза мост в сянката наблизо.

— Той не е наш — отбеляза Каладин.

— Не е — рече Лейтен. — Този е на Мост Шестнадесет. Трябваше да оставим нашия в бурята.

Скалата кимна.

— Твърде заети бяхме да попречим на светлооките глави да станат твърде близки с мечовете на неприятелите. Ха! Но тук ни трябваше мост. Както действат платформите, трябваше да слезем от него, за да се върне Шалан Давар.

Каладин влезе в залата в хълма и се спря пред красотата на видяното вътре. Останалите от Мост Четири чакаха тук заедно с висок мъж, когото Каладин не разпозна веднага. Един от братовчедите на Лопен? Той се обърна и Каладин видя, че онова, което е взел за шапчица, е червеникава черупка.

Паршенд. Каладин се напрегна, а оня отдаде чест. Носеше униформата на Мост Четири.

И имаше татуировката.

— Рлаин? — попита Каладин.

— Сър — отвърна Рлаин и отдаде чест. Чертите му вече не бяха кръгли и пухкави, а остри и мускулести, с дебел врат и по-яка челюст.

— Явно си повече от това, което изглеждаш — каза Каладин.

— Простете, сър — отвърна му другият. — Бих казал, че това се отнася и за двама ни.

Сега гласът му притежаваше известна музикалност — някакъв странен ритъм в думите.

— Сиятелният господар Далинар помилва Рлаин — обясни Сигзил, заобиколи Каладин и влезе в залата.

— Задето е паршенд? — попита Каладин.

— Задето бях съгледвач — обясни Рлаин. — Съгледвач за един народ, който явно повече не съществува.

Той произнесе това с различен ритъм и на Каладин му се стори, че може да долови болка в гласа. Скалата дойде и постави ръка на рамото на Рлаин.

— Можем да ти обясним, щом се върнем в града — поде Тефт.