Сияйни слова

Пустите равнини отново бяха опустошени.

Каладин крачеше из тях с Меча на Сет на рамо. Минаваше покрай купчини скала и нови пукнатини в земята. Огромни, прилични на малки езера локви блестяха сред грамадни парчета откъртен камък. Точно от лявата му страна цяло плато рухна в заобикалящата го пропаст. Откъртената основа на платото имаше черен, овъглен цвят.

— Това ще стане отново? — попита Каладин. — Другата буря все още е навън?

— Да — отвърна Сил, седнала на рамото му. — Нова буря. Не е наша, а е негова.

— Толкова зле ли ще бъде при всяко нейно преминаване? — попита Каладин и огледа развалините. От платата, които виждаше, само едно бе унищожено напълно. Но ако бурята можеше да стори това на скалите, какво ли би причинила на един град? Особено когато духаше в обратната посока.

Отче на Бурята… Лаитите нямаше повече да бъдат лаити. Построените да гледат обратно на бурята сгради изведнъж щяха да се окажат уязвими.

— Не знам — тихо рече Сил. — Това е нещо ново, Каладин. Не е от преди. Не знам как е станало или какво означава. Надявам се да не е толкова зле, освен когато обикновената буря и Вечната Буря се сблъскат.

Каладин изръмжа и продължи до края на платото. Вдиша малко Светлина на Бурята и се Оттласна нагоре, за да отслаби естественото притегляне на земята. Стана безтегловен. Леко се отблъсна с крак и се понесе над пропастта към следващото плато.

— И как войската изчезна така? — попита той, спря Оттласването и кацна на скалата.

— Хм… откъде да знам? — отвърна му Сил. — Бях малко объркана.

Той изсумтя. Е, ето го платото, където са били всички. Съвършено кръгло. Странна работа. На близкото плато някогашният голям хълм се бе разцепил широко и разкриваше останките на някаква постройка вътре. Съвършено кръглото плато бе много по-плоско, при все че сякаш в средата му имаше нещо като възвишение. Каладин се насочи натам.

— Значи всички те са духчета — заключи той. — Мечовете.

Сил придоби важен вид.

— Мъртви духчета — добави Каладин.

— Мъртви — съгласи се Сил. — После се съживяват малко, щом някой ги повика и съгласува ударите на сърцето си с тяхната природа.

— Как нещо може да бъде „малко“ живо?

— Ние сме духчета — каза Сил. — Ние сме сили. Не можем да бъдем напълно убити. Само… донякъде.

— Това е съвършено ясно.

— За нас е съвършено ясно — възрази Сил. — Вие сте особените. Счупиш ли камъка, той продължава да съществува. Счупиш ли духчето, и то продължава да съществува. Донякъде. Счупиш ли човека, и нещо изчезва. Нещо се променя. Остава само плътта. Вие сте странни.

— Радвам се, че достигнахме до този извод — обобщи той и спря. Не виждаше и следа от алетите. Наистина ли се бяха измъкнали? Или някой внезапен пристъп на бурята ги беше помел в пропастите? Изглеждаше невероятно такова бедствие да не остави нищо след себе си.

Моля те, нека не бъде така. Той свали Меча на Сет от рамо и го заби пред себе си. Оръжието потъна на няколко пръста в камъка.