Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Внимавай, предупреди Сил. Моят отец те ненавижда. Това е неговото царство. А то се слива с нещо още по-ужасно, с друга буря. С тяхната буря.
Ала бурите бяха извор на Светлина и тук Каладин се засили. Запасите му от Светлина пламнаха. Явно същото стана и със Сет. Убиецът внезапно се появи като ярък бял взрив и се понесе през бурята към платата.
Каладин изстена и се Оттласна след него. Наоколо му проблясваха светкавици в дузина цветове. Червени, лилави, бели, жълти. Дъждът го мокреше. Около него се въртяха камъни, някои го блъскаха, ала Светлината го лекуваше със същата бързина.
Сет минаваше точно над платата и Каладин го следваше с усилие. Трудно беше да се носи през врящия вятър, а тъмнината бе почти пълна. Тук-там равнините проблясваха. За щастие, блясъкът на Сет не можеше да се скрие и Каладин следеше неотклонно този ослепителен фар.
По-бързо.
Както учеше Захел преди седмици, не беше нужно Сет да разгромява Каладин, за да победи. Достатъчно беше да се добере до онези, които той защитава.
По-бързо.
Взрив от светлина озари платата, където беше водено сражението. А отвъд тях Каладин съгледа войската. Хиляди хора се тълпяха на кръглото плато. Мнозина коленичеха. Други бяха изпаднали в паника.
За миг светкавицата изчезна и земята пак притъмня, ала Каладин видя достатъчно, за да разбере, че е настанало бедствие. Катаклизъм. Вятърът отвяваше хора от ръба на платото. Падащите камъни смазваха други. Войската щеше да изчезне за минути. Проклятие. Каладин дори не знаеше дали той би оцелял при толкова разрушение.
Сет се стовари между хората, ярка светлина насред чернотата. Когато Каладин се Оттласна в същата посока, отново удари светкавица.
Светлината ѝ разкри Сет. Стоеше изумен на празното плато. Войската бе изчезнала.
Звуците на вилнеещата навън буря изчезнаха. Шалан потрепери, мокра и премръзнала.
— Всемогъщи във висините… — промълви Адолин. — Почти се боя от онова, което ще открием.
Завъртането на вътрешната стена разположи вратата им срещу втвърден крем. Може би навремето тук е имало естествен вход; Адолин призова Меча, за да изреже отвор.
Шарка… Мечът на Шалан… изчезна в мъгла и механизмите на залата застинаха. Шалан не чуваше нищо навън. Нито ветрове, нито гръм.
Чувствата ѝ се бореха. Явно беше спасила себе си и Адолин. Ала останалата част от войската… Адолин изряза отвор и през него се сипна слънчева светлина. Шалан тревожно се отправи нататък, минавайки край сломената Инадара, която седеше в ъгъла.
През вратата Шалан видя същото плато, но слънчево и тихо. Мъже и жени колкото за четири армии се свиваха, пропити от влага. Мнозина криеха главите си и клечаха, за да се опазят от вятъра, който вече не духаше. Наблизо, до един як ришадийски жребец стояха Далинар и Навани, които явно се бяха упътили към централната сграда.
Зад тях се простираха върховете на непозната планинска верига. Същото плато и редица от девет други. Вляво от Шалан и по-високо от върховете се издигаше огромна кула на етажи, които се стесняваха нагоре като наредени чаши. Уритиру.
Портата не се намираше на платото.
Платото беше портата.
Сет крещеше на Каладин, ала думите му чезнеха в бурята. Около тях се разбиваха камъни, явно откъртени някъде далеч. Каладин беше убеден, че чува през вятъра ужасни викове. Около него се стрелкаха червени духчета, каквито не бе виждал преди. Бяха като падащи звезди и оставяха светлина подире си.
Сет пак викна. Този път Каладин чу.
— Как!
Отговори с удар с Меча. Сет отби силно и двамата се сблъскаха, като две светещи фигури в чернотата.
— Знам тази колона! — изкрещя Сет. — Виждал съм такива и преди! Те отидоха в града, нали?
Убиецът се метна във въздуха. Каладин го последва с готовност. Искаше да излезе от бурята.
Сет се отправи с викове на запад, далеч от бурята с червените светкавици и по пътя на обикновената буря. Дори само тя бе достатъчно опасна.
Каладин го гонеше, ала ветровете го блъскаха. Не помагаха и на Сет. Бурята просто беше непредсказуема. Захвърли Каладин на една страна, а убиеца — на друга.
А ако Сет се отървеше от него?
Той знае къде е отишъл Далинар, каза си Каладин и стисна зъби, защото от едната му страна внезапно избухна ослепителна бяла светлина. Аз не знам.