Златото на краля

Продължаваха песните, тостовете и разговорите. Продължаваха да пристигат и още другари за бдението. Въпросният Гансуа беше снажен мъж, който наближаваше четиридесетте, както острието на камата приближава шмиргела за наточване. Имаше жълтеникав цвят на лицето, опасен вид, яки пестници, едро лице и педя мустаци, чиито заплашително навирени краища, засукани с помада, стигаха почти до очите му. За случая се беше нагласил като за неделна разходка по стъргалото: горна дреха от тъмнолилаво сукно, кърпена тук-там, ръкави с разрези, панталони от зелен плат, обувки за разходка и колан, широк четири инча, със сребърна тока. Беше истинско удоволствие да го гледа човек, така натъкмен и важен, наобиколен от добри приятели, уважаван и подкрепян от побратимите си. А те всички до един седяха с нахлупени шапки като испански грандове и отпиваха от виното, от което вече бяха отишли няколко асумбре42 и още толкова чакаха да бъдат изпити. Въобще вино не липсваше, а понеже това, което продаваше кметът, не вдъхваше доверие, бяха изпратили да донесат още много кани и шишета от една кръчма на улица „Кордонерос“. Що се отнася до Гансуа, то той не даваше вид да взема твърде навътре срещата, която го очакваше на следващия ден, играеше ролята си с кураж, тържественост и достойнство.

— Умирането е в реда на нещата, господа — повтаряше той сегиз-тогиз с голямо присъствие на духа.

Капитан Алатристе, който отлично разбираше настроението на околните, отиде да се представи на Гансуа и компания с най-голяма почтителност. Предаде поздрави от името на Хуан Хакета, когото положението му в Двора на портокаловите дървета — така обясни той — лишаваше от удоволствието да прекара тази нощ в компанията на своя другар. Смъртникът му отвърна по същия вежлив начин, като ни покани да се настаним сред присъстващите. Алатристе така и направи, след като поздрави неколцина познати, които бяха седнали наблизо. Хинесильо Хубавеца, гиздав русокос франт с приветлив поглед и опасна усмивка, който носеше косата си по миланската мода — дълга и копринено мека, стигаща до раменете му, го посрещна много радушно и изрази искреното си задоволство, че го вижда жив и здрав, при това в Севиля. Както на всички беше известно, въпросният Хинесильо беше поизгубил голяма част от мъжествеността си (искам да кажа, че не изпитваше особена слабост към дъщерите на Венера), но що се отнася до кураж, нямаше причини да завижда никому, понеже беше страшен като същински скорпион, обучен да се фехтува. Други в неговото положение не бяха имали толкова късмет. Правосъдието ги задържаше при най-дребния повод и всички, включително другите посетители на дранголника, се отнасяха с тях с крайна жестокост и краят на мъките им настъпваше едва в часа на кладата. В онази Испания, толкова лицемерна и мерзка, човек можеше да се въргаля в леглото със сестра си, с дъщерите си или със собствената си баба, и никой не би му обърнал внимание. Ала другият грях бе толкова отвратителен, че заслужаваше изгаряне на клада. Да убиваш, да крадеш, да развратничиш, да подкупваш не беше престъпление. Другото обаче — да. Беше направо богохулство, или дори ерес.