Златото на краля

Да се върнем на моите стремления. Както ви разправях, в онзи следобед се навъртах край кралските дворци и накрая упоритостта ми беше възнаградена. Макар и само отчасти, защото портите най-сетне се отвориха, бургундската гвардия се строи в шпалир и кралят и кралицата лично, придружени от благородници и знатни люде на Севиля, преминаха пеша краткото разстояние, което ги делеше от катедралата. Беше ми невъзможно да се добера до първия ред, но надничайки между главите на тълпата, приветстваща техни величества, можах да стана свидетел на тържествената процесия. Кралица Исабел, млада и красива, поздравяваше с изящно кимане. От време на време се усмихваше с онова неповторимо френско очарование, което невинаги отговаряше на изискванията на строгия дворцов етикет. Беше облечена по испанската мода, със светлосиня рокля с разрези върху сребърен плат със златно везмо, държеше в ръка златна броеница и малък седефен молитвеник, великолепна бяла дантелена мантиля, поръбена с перли, покриваше подредените й коси и раменете й. Водеше я под ръка — изискан и в цветуща младост, самият Фелипе IV, рус, бял, величествен и непроницаем, какъвто обикновено беше. Носеше богата дреха от кадифе в сребристосив цвят и къса фламандска пелерина, на врата му висеше златен медальон Agnus Dei с диаманти41, имаше позлатена шпага и шапка с бели пера. Приветливостта и ведрата усмивка на кралицата ярко контрастираха с тържествения вид на царствения й съпруг, винаги подвластен на сериозния бургундски протокол, който император Карлос беше внесъл от Фландрия. Последното означаваше, че освен когато ходеше, той не помръдваше с крак, ръка или глава, и винаги гледаше нагоре, сякаш не беше длъжен да дава сметка за деянията си никому, освен на Господа. До този момент никой не го беше виждал, нито пък някога щеше да го види, да изневери на изключителната си невъзмутимост, както на обществено място, така и в частния си живот. Аз самият — макар в онзи следобед да не можех и да си мечтая за това, — комуто животът по-късно щеше да отреди изпитанието да му служи и да го съпровожда в трудни за него и за Испания мигове, мога да уверя, че хладнокръвието му остана непокътнато и накрая се превърна в легенда. При все това той не беше мрачен крал. Оказа се също така голям почитател на поезията, комедиите и литературните излияния, на изкуството и рицарските обичаи. Притежаваше смелост, макар да не припари на нито едно бойно поле, освен много отдалеч и много по-късно, по време на войната с Каталуния. Ала в лова, който беше неговата страст, обичаше да поема по-големи от обичайните рискове и дори убиваше сам глигани. Беше съвършен ездач. Веднъж, както съм разправял на ваши милости, спечели народното възхищение, като с точен аркебузен изстрел прати на оня свят един бик на Пласа Майор в Мадрид. Слабите му места бяха известна податливост на характера, която го накара да остави в ръцете на графа-херцог Оливарес делата на монархията, и безмерната му привързаност към жените, която в някои случаи — както ще разкажа в една следваща глава, — излагаше на опасност живота му. Що се отнася до останалото, в нито един момент той не прояви нито величието, нито енергията на прадядо си, императора, нито упоритата интелигентност на дядо си Фелипе II. Ала, макар винаги да се забавляваше повече от полагащото се, чужд на вопъла на гладния си народ, на негодуванието на зле управляваните територии и кралства, на разпокъсването на империята, която беше наследил, и на разрухата във войската и флота, няма да бъде справедливо, ако не отбележим, че добронамереният му нрав никога не породи лични омрази и до самия си край той беше обичан от народа, който приписваше по-голямата част от неволите си на неговите фаворити, министри и съветници на онази прекалено обширна Испания, с прекалено много неприятели, тъй подвластна на низките човешки страсти, че никой не би бил в състояние да я запази непокътната, дори самият Иисус Христос, ако възкръснеше.