Златото на краля

VI. Кралският затвор

Същата нощ отидохме на бдението на Никасио Гансуа. Но преди това аз посветих известно време на едно лично дело, което не оставяше пулса ми да се успокои. Всъщност това дело не ми беше от почти никаква полза, послужи ми единствено да поразсея тягостното си чувство, предизвикано от ролята, която Анхелика де Алкесар беше изиграла в случката на Аламеда. Нозете ми сами ме отведоха там, където отново захванах да обикалям дворците. Преминах зидовете им от край до край, без да забравям арката на еврейския квартал и портата на двореца, където се смесих за малко със зяпачите, и после застанах като на пост. Този път за сигурността на краля не бдеше жълтата гвардия, а бургундските стрелци със своите гиздави червени униформи на квадрати и с къси пики. Тъй че се успокоих, щом установих, че дебелият сержант не се подвизава наоколо и няма да се разпалват стари свади. Площадът срещу двореца гъмжеше от народ, понеже техни величества кралят и кралицата първо щяха да присъстват на тържествена литургия в катедралата, а после щяха да посрещнат знатни гости от град Херес. Високопоставеното посещение не беше случайно и няма да е излишно да отбележа за ваши милости, че в по онова време знатните жители на Херес, по примера на стореното в Галисия, предявяваха претенции да си купят срещу известна сума свое собствено представителство в Кортесите40 на Короната и да не са вече зависими от Севиля. В онази Испания, управлявана от австрийската династия, превърната в пазарище на търгаши, да си купиш място в Кортесите беше съвсем обичайна сделка — град Паленсия, наред с много други, също се домогваше до него, — и сумата, предложена от Херес, се покачваше до вдъхващото респект число от 85 000 дуката, които щяха да бъдат добре дошли в кралските ковчежета. Преговорите обаче не напредваха, защото Севиля контраатакува, като подкупи Съвета на хазната, и в крайна сметка последното решение беше да се удовлетвори искането, при условие че парите не идваха от данъците, наложени на гражданите, а от дребните частни фондове на двадесет и четиримата общински магистрати, които претендираха за кресло в Кортесите. Да бръкнеш дълбоко в собствения джоб обаче се оказваше съвсем различно нещо, тъй че корпорацията на Херес в крайна сметка оттегли молбата си. Всичко това обяснява ролята, която Кортесите имаха по онова време и подчиненото им положение, което Кастилия им налагаше. Всъщност, като изключим уреждането на местните закони и привилегии, местните Кортеси биваха зачитани единствено когато дойдеше момента да ги приканят да гласуват за новите данъци и субсидии за кралската хазна, за войната или за общите разходи на една монархия, която графът-херцог де Оливарес виждаше в мечтите си обединена и всемогъща. За разлика от Франция или Англия, където кралете бяха разгромили властта на феодалните владетели и сключили договор с прекупвачи и търговци — и рижата лисица Елизабет I, и французинът Ришельо не се бяха поколебали да действат решително, — то в Испания благородниците и влиятелните личности се деляха на две групи: едните, които зачитаха покорно, почти раболепно, кралската власт — повечето от тях бяха разорени кастилци, които освен с кралската благосклонност не разполагаха с ничия друга, и другите, от по-далечните от столицата земи, които се прикриваха зад местни законници и стари привилегии и надигаха вой до небето, щом ги помолеха да си развържат кесията или да въоръжат войската. Това беше истинското положение, ако не броим Църквата, която си правеше каквото й скимне. Тъй че по-голямата част от политическата дейност се състоеше в безкраен пазарлък за пари. Всички кризи, които по-късно трябваше да преживеем по време на господството на Фелипе IV, съзаклятието на Медина Сидония в Андалусия и това на херцог де Ихар в Арагон, отцепването на Португалия и войната в Каталуния бяха предизвикани, от една страна, от опустошаването на кралската хазна, и от друга, от съпротивата на благородниците, духовниците и едрите местни търговци да развържат кесиите си. Тъкмо посещението на краля в Севиля през двадесет и четвърта година, както и това, на което сега бе дошъл, имаха за цел не друго, а да унищожат местната опозиция срещу гласуването на нови данъци. В онази клета Испания нямаше по-натрапчива мисъл от тази за парите, а оттам идваше и важността на пътя на Индиите. Колкото до връзката, която правосъдието и почтеността имаха с всичко това, достатъчно е да се отбележи, че преди две-три години Кортесите бяха отхвърлили един солиден данък, обременяващ най-вече заемащите високи постове, носещите титли, съдиите и рентиерите. Иначе казано, богатите. В крайна сметка, оказваше се печална истина онова, което венецианският посланик Контарини беше написал за епохата: „Най-успешната война, която може да се води с испанците, е да бъдат оставени да харчат, докато лошите им управници ги довършат“.