Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
По пътя за бдението имахме неочаквана среща. Тъкмо бяхме оставили зад гърба си коридора с голямата решетка и женския затвор, който се падаше вляво от входа и минавахме край средището, където обичайно се събираха осъдените на каторга, когато някакви от питомците на затвора, бъбрещи си нещо си зад железните решетки, подадоха глави, за да ни огледат. На стената имаше запален факел, който осветяваше тази част от коридора и на нейната светлина един от затворниците позна господаря ми.
— Мамка му, или съм окьоравял — рече той, — или това е капитан Алатристе.
Спряхме пред решетката. Онзи тип беше истински великан, с толкова черни и гъсти вежди, че се сливаха и изглеждаха като една. Беше облечен в кирлива риза и панталон от грубо сукно.
— По дяволите, Кагафуего — рече капитанът. — Какво прави ваша милост в Севиля?
Исполинът разтегли огромната си уста в усмивка от едното ухо до другото, зарадван от неочакваната среща. На мястото на горните му резци зееше черна дупка.
— Ами, ваша милост сам вижда. Готвят ме за гурапите. Занапред ме чакат шест години бъхтене с гребла между рибоците в голямата локва.
— Последния път, когато ви видях, се бяхте приютили в Сан Хинес.
— То беше отдавна — Бартоло Кагафуего сви рамене с професионално примирение. — Ваша милост добре знае какъв е животът.
— Какви ги е надробил ваша милост този път?
— Надробил съм ги аз, че и другарите ми също. Разправят, че съм обрал с тия приятелчета тук — щом чуха, че ги споменават, другарите му се разсмяха свирепо откъм дъното на килията, — няколко странноприемници на Кава Баха и неколцина пътници в хана на Бубийос, близо до пристанището Фуенфрия…
— И?
— И нищо. Нямахме пари да умилостивим писаря, забиха ми клинове и затегнаха кордата, а тя няма нищо общо със струните на китарата, и ето ме тук, ваша милост. Гледам да ми привикне гърбината.
— Кога пристигнахте?
— Преди шест дни. Чудна разходка си направихме от седемдесет и пет левги, пусто да остане. Оковани в керван от мулета и пешком, обкръжени от стражари и премръзнали от студ… В Адамус решихме да спасяваме кожата, като се възползвахме от това, че валеше из ведро, обаче ни хванаха и ето къде ни докараха. В понеделник ще ни отведат в пристанището Санта Мария.
— Съжалявам.
— Не съжалявайте, ваша милост, господин капитан. Не съм по глезотиите и такива са законите на нашия занаят. Можеше да е и по-лошо, защото на други побратими им замениха гурапите с живачните мини в Алмаден, което вече си е жив да се затриеш. Оттам малцина излизат.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Кагафуего снижи глас.
— Ако ваша милост има някоя пара в повече, ще ви бъда много благодарен. Тук вашият верен слуга и приятелите нямаме с какво да се подпомагаме.
Алатристе извади кесията и пусна в пестниците на гиганта четири сребърни ескудо.
— Как я кара Бласа Писора?
— Спомина се, горката — Кагафуего скришом прибра тридесет и двата реала, поглеждайки крадешком към другарите си. — Прибраха я много болна в болницата „Аточа“. Цялата беше в мехури и с окапала коса. Клетата, душата ти се късаше, като я гледаш.
— Остави ви ли нещо?
— Облекчение. От занаята я беше налегнала невярна болест и по чудо не я лепна и на мен.
— Моите най-искрени съболезнования.
— Благодаря.
Алатристе се усмихна накриво.
— Може пък — каза той, — да изтеглите добра карта и турците да пленят вашата галера, а после, ако решите да се откажете от вярата, току-виж сте се озовали в Константинопол и сте станали господар на цял харем…