Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
В кортежа успях да мярна графа-херцог де Оливарес, налагащ се и с физическото си присъствие, и със съзнанието за всеобхватната си власт, която прозираше във всеки негов жест и във всеки негов поглед. Видях още младия син на херцог де Медина Сидония, граф де Ниебла, изтънчен мъж, представляващ цвета на севилската аристокрация, който придружаваше техни величества. В онзи период граф де Ниебла беше малко над двадесет години и все още беше далеч времето, в което, превърнал се в девети херцог във фамилията, преследван от враждебността и завистта на Оливарес и омерзен от кралското посегателство над процъфтяващите му владения (чиято стойност бе нараснала дори само заради ролята на Санлукар де Барамеда като пристанище по пътя на корабите, завръщащи се от Индиите), той щеше да изпадне в изкушението да се договаря с Португалия в опит за откъсване на Андалусия от испанската корона, и щеше да се замеси в прословутата конспирация, която в последна сметка щеше да стане причина за неговото безчестие, разорение и нещастие. Сега след него вървеше многобройна свита от дами и кавалери, в това число дамите на кралицата. Погледнах към тях и усетих как сърцето ми подскочи, защото Анхелика де Алкесар бе сред тях. Беше във великолепни одежди — жълто кадифе, обточено със злато. Придържаше грациозно широките си поли, повдигнати от големия кринолин. Под мантилята от най-фина дантела проблясваха на следобедното слънце онези златни къдрици, които само преди няколко часа бяха докосвали лицето ми. Не бях на себе си и се опитах да си проправя път сред хората, за да се приближа към нея. Ала широкият гръб на един бургундски гвардеец се изпречи пред мен и попречи на намеренията ми. Анхелика мина на няколко крачки от мен, без да ме види. Потърсих сините й очи, но те се отдалечиха, без да прочетат укора, презрението, любовта и лудостта, които се блъскаха в главата ми.
Но по-добре ще е да сменим тона, понеже обещах да разкажа на ваши милости за посещението в кралския затвор и за бдението на Никасио Гансуа. Въпросният Гансуа беше прославен юначага от квартал Ерия, именит разбойник и великолепен образец на престъпните среди в Севиля, много тачен сред хората от занаята. На следващия ден щяха да го изкарат под нестройните удари на барабана, с един кръст отпред, за да му извадят душата, надявайки му примката от испанска тръстика. И сега, на последната му вечеря прииждаха най-видните представители на братството на хладното оръжие. Появяваха се сериозни, с професионално примирение и с подходящи за случая изражения. Това своеобразно сбогуване се наричаше „последен удар“ на тайния жаргон на престъпното братство. Процедурата беше обичайна, понеже всички, кой повече, кой по-малко, знаеха, че ако си вадиш хляба с хладното оръжие, обикновено свършваш или в галерите, стиснал греблото, сякаш е гърлото на враг, и с изложен на ударите на бича на надзирателя гръб, или пък още по-често те хващаше болестта на бесилото, много заразна сред онези наперени момци.
Чуваха се дузина добре смазани с ракия груби гласове, припяващи тихо това стихче, когато в часа на първата дрямка, налягаща пияниците, един съдебен пристав, чиято ръчица и душица Алатристе беше умилостивил с една пара, ни заведе до лечебницата — мястото, в което обикновено оставяха затворниците за последно бдение. Другата част от затвора, трите прочути порти, решетките, коридорите и живописната атмосфера, която се усещаше в него, вече бяха описани от по-добри пера от моето и любопитният читател може да прибегне до редовете на дон Мигел де Сервантес, на Матео Алеман или на Кристобал де Чавес. Аз ще се задоволя да предам това, което видях при нашето посещение в онзи час, в който портите вече бяха захлопнати и затворниците, ползващи се със снизхождението на градоначалника или на надзирателите, даващо им правото да излизат и да влизат в дранголника, както им скимне, сякаш са си у дома, във въпросния час вече се намираха по килиите си, с изключение на привилегированите поради положението или парите си, които спяха, където им позволеше кесията. Всички жени, държанки и роднини също бяха напуснали заведението и четирите кръчми и пивници (предлагащи вино на кмета, кръстено с вода от началника на затвора), на които се радваха обитателите, бяха затворени до следващия ден. Бяха приключили дейност и игралните маси в двора, и сергиите, на които се продаваха храни и зеленчуци. Казано накратко, онази Испания в умален вид, която представляваше кралският севилски затвор, се беше прибрала да спи при дървениците по стените и бълхите в одеялата. Тия твари ги имаше и в най-хубавите килии, които затворниците с по-големи възможности наемаха срещу шест реала на месец от началника на надзирателите, който от своя страна пък беше купил длъжността си за четиристотин дуката от кмета, хитрец като всеки друг, който на свой ред се обогатяваше с подкупи и контрабанда от всякакво естество. В затвора, както и навсякъде другаде в обществото, всичко се купуваше и продаваше и за облекчаване на мъките помагаше повече наличието на пари, отколкото вярата в правосъдието. Всички тези неща потвърждаваха верността на старата испанска поговорка, която гласеше „защо да гладуваш, щом е нощ и по клоните висят смокини“.