Годината на Кобрата [bg]

Вече се бяхме прибрали и се движехме като стрела към То-мери, а Хоремхеб и Рамзес крояха планове. Бях прекалено уморен и объркан, за да се замисля какво точно се беше случило и защо; това щеше да почака по-безопасни времена. Най-накрая излязохме от Синай — дълга, но стегната колона от мъже, коне, колесници, каруци и товарни понита, засенчвани от огромен движещ се прашен облак, сякаш самите богове бяха дошли да ни защитят. Бяхме дали жертви, получили рани, но конете бяха в добро състояние, а по чакъления път към Авари усетихме прилив на смелост. Изпратихме леко въоръжени съгледвачи към края на колоната да приберат ескадрилите колесници, които играеха ролята на наш щит. Върнаха се и обявиха, че врагът ни следва, но вече по-бавно.

Една звездна вечер, в която пустинните ветрове довяха по-свеж мирис от онзи на Червените земи, Хоремхеб ме покани в павилиона си, заедно с първите си щабни офицери, на пиршество с прясно убита газела и пъдпъдък. Освободи слугите и остави само по едно джудже Данга до всеки крак на походния си стол. Извика ни един по един, напълни бокалите, благодари ни и даде на всеки малка сребърна брошка с формата на сокол, украсена с драгоценни камъни. Рамзес влезе първи и зае почетното място зад стола на великия генерал. Аз бях последен, но с това Хоремхеб не целеше да ме обиди. Направи ми знак да застана от дясната му страна, после се изправи и вдигна чаша.

— Господа, съгледвачите ни се върнаха. Врагът се оттегля. Прибират се в Ханаан.

— Ще ги преследваме ли? — обади се един офицер, а думите му бяха посрещнати с добросърдечен смях.

— Не — отсече Хоремхеб, — но сме само на два дни път от Делтата и забелязахте ли нещо? — избърса капка пот от бузата си с края на наметалото си. — Нищо! — усмивката му изчезна. — Няма пратеници да ни посрещнат! Няма колони с провизии и — което е още по-изненадващо — забелязахте ли някакви търговци, скитници?

Огледах кръга от изненадани лица. Същите като моето, прашни и много изморени, прекалено изтощени да се замислят, но Хоремхеб беше прав — пътят към Аварис беше подозрително тих.

— Което означава — изговори мислите на всички ни Хоремхеб, — че границите на Египет са затворени.

Зарадвах се, че съм в сянка и никой не можеше да види лицето ми, защото подозирах каква е причината.

На следващата сутрин продължихме хода си до зелените равнини на Делтата. Толкова красиво беше приближаването към Черните земи под синьо небе, където лястовици, врабчета, пъдпъдъци и гъски прелитаха над акации, палми, смокини и зелен дъб; прекрасно бе да усетим хладнината на тревата и свежия звън на пълноводните потоци. Удоволствието ни бе скоро помрачено от един съгледвач, който се върна да ни предупреди, че големите кръстопътища пред нас са блокирани от ескадрили имперски колесници — бронзова стена между нас и Аварис. Хоремхеб незабавно нареди бойна формация, подреди колесниците в стегнати редици, стрелците отпред, копиеносци между ескадрилите и на тила. Имперските знамена и знаците на полковете бяха издигнати и бойната ни линия започна да се придвижва предпазливо напред, като се изтъни при широкия проход — пътя, който се виеше към Аварис.