Островът на изгубените [bg]

Бен спря рязко. Никога досега не беше възприемал нещата от тази гледна точка. Въпросното право се подразбираше, естествено, от всичките им постъпки и постъпките на тези, които работеха за тях. Но да чуеш думите, и то от такива изписани, розови устенца...

Защо ние? Откъде този късмет? Наистина ли е честно? Да се родиш и да живееш по определен начин, без да имаш правото да избереш да бъдеш някой друг?

Тя се засмя.

- Не спирай сега, глупчо. Трябва да ти покажа нещо. Нещо великолепно, точно като днешния ден.

Той се остави да го дърпа, както би направил всеки добър принц, попаднал в ръцете на принцеса, но умът му беше далеч оттук.

Това ли е всичко?

Такъв ли искам да е животът ми?

Бяха обиколили градината и сега Одри го поведе към малка полянка с диви цветя. На тревата сред тях бе подредено всичко за пикник, а из горичката около полянката цвърчаха и подскачаха всякакви щастливи горски животинки.

- Не е ли изумително? Накарах половината пазачи и три готвачки да го подготвят. Отне им цялата сутрин - тя се наведе към Бен и потърка нос в шията му. - Само за нас.

После го дръпна да седне на коприненото одеяло с бродерии. Бродериите представляваха нейните инициали, преплетени с тези на родителите й.

Златистият копринен конец проблясваше като слънчев лъч в тревата.

Бен отметна една палава къдрица от порозовялата й буза.

- Прекрасно е. Благодаря ти. Но...

- Знам - въздъхна тя. - Не взех сметанови пасти. Сетих се чак когато ти ги спомена. Наистина съжалявам. Но пък можем да опитаме седемнадесет вида други сладкиши.

Тя вдигна печиво във формата на лебед с шоколадови криле.

- Този е много сладък, не мислиш ли?

За малко да загука на сладкиша.

Той поклати глава.

- Не се ли питаш понякога дали в живота има и други неща освен това?

- Какво друго може да има? - попита Одри и, необичайно за нея, се намръщи. Остави лебеда. - Има ли нещо повече от това?

- Не знам, но не ти ли се иска да научиш? Да видиш свят? Или поне собственото ни кралство?

Тя засмука разтопен шоколад от пръста си и дори това движение му подейства разсейващо с очарованието си. Бен се чудеше дали тя го осъзнава. Предполагаше, че отговорът е да.

После тя въздъхна.

- Нали не говориш за онзи ужасен остров?

Той сви рамене.

- Може би. Ти не мислиш ли за него понякога? Колко ли е странно да те принудят да живееш на едно място? Под купол.

За пръв път, откакто се познаваха, Бен видя своята принцеса да се наежва по съвсем непринцески начин. Тя даже не се цупеше. Всъщност беше на ръба на съвсем леко раздразнение.

- Може би, мили мой, те е трябвало да помислят за последствията, преди да се отдадат на злодейски живот, който може да доведе само до едно: вечно наказание.

Бен бе заинтригуван. Никога не я бе виждал такава и за момент се почуди дали пък така не му харесва повече. Най-малкото сега наистина разговаряха.