Тайната на забранената книга [bg]

Но за мен целта все още не беше да открия Мрачната книга. Трябваше да открия подробности от тайния живот на сестра ми. Не исках зловещото нещо. Просто исках да знам кой или какво беше убил Алина и исках да бъде наказан. После исках да се върна у дома в моя приятно провинциален, незначителен малък град в знойната Южна Джорджия и да забравя за всичко, което се беше случило с мен, докато бях в Дъблин. Фае не посещават Ашфорд? Добре! Щях да се омъжа за местно момче с тунингован камион „Шевролет“, с Тоби Кийт, пеещ по радиото „Кое е татенцето ти?“ и с осем горди поколения честни, трудолюбиви прародители от Ашфорд, украсяващи родословното му дърво. И освен за няколко жизненоважни пътувания за пазар до Атланта, никога нямаше да напусна дома си.

Но засега партньорството с Баронс беше единственият ми избор. Хората, които срещах по време на търсенето ни, можеха да бъдат хора, които Алина също беше срещала. И ако някак можех да намеря и проследя пътя, който тя беше поела през този странен свят на филм-ноар16, той щеше да ме отведе право при убиеца й.

Щях сериозно да премисля мъдростта на това не след дълго.

Вдигнах писалката си. Беше неделя следобед и „Книги и дреболии Баронс“ беше затворена. Бях се събудила дезориентирана и мама силно ми липсваше, но когато се обадих, татко каза, че е в леглото и не иска да я буди. Не спи добре напоследък, каза той, въпреки че взима нещо, уж което трябва да й помогне. Продължих болезнено едностранчивия разговор с него още няколко минути, но усилията му бяха толкова апатични, че се отказах. В недоумение какво да правя, най-накрая грабнах дневника си и слязох долу в книжарницата.

Бях се изтегнала по корем върху удобния диван в задната част на магазина, а тефтерът беше подпрян на възглавница пред мен.

Пресяване: начин за пътуване на Фае, записах. Загризах върха на писалката ми с пурпурнорозов цвят и се опитах да измисля как по-точно да опиша това. Когато Баронс ми го обясни, бях ужасена.

„Имаш предвид, че те могат да си помислят, че са някъде и преместването се случва със скоростта на мисълта им? Просто искат да са някъде и вече са там?“

Баронс кимна.

„Искаш да кажеш, че бих могла да вървя по улицата и някой просто да се появи до мен и да ме сграбчи?“

„Но ти имаш огромно предимство, госпожице Лейн. Сграбчи го и ти, и ще го вцепениш, както направи с онзи в уличката. Но го направи бързо, преди да те Пресее някъде, където наистина не искаш да бъдеш!“

„И какво се предполага да правя? Да влача оръжие с мен, за да мога да ги убия, докато са вцепенени?“

Без значение колко ужасни бяха Ънсийли, мисълта да надупча нещо, докато не може дори да помръдне, ми беше противна.

„Съмнявам се, че би могла — каза Баронс. — Сийли и Ънсийли са буквално неразрушими. Колкото по-висша е кастата, толкова по-трудни са за убиване.“

„Супер! — казах аз. — Някакви идеи какво да правя, след като ги превърна в толкова нетрайни статуи?“