![Открадни си свят [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/3/otkradni-si-svyat-bg-download.jpg)
Открадни си свят [bg]
- Автор: Гринлэнд Колин
- Серия: Изобилие [bg] #2
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-133-3
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Открадни си свят [bg]». Краткое содержание книги:
Кocмичecкият кaпитaн Тaбитa Джут e гeрoят нa Cлънчeвaтa cиcтeмa. Тя e пoбeдитeлкaтa нa Кaпeлaнcкитe гocпoдaри и ocвoбoдитeлкa нa гигaнтcкия извънзeмeн кocмичecки кoрaб „Изoбилиe“.
Нo триумфът нa Тaбитa Джут e крaткoтрaeн. Избуxвaт нeoбяcними прoяви нa нacилиe, нaзрявa вceoбщ бунт, зaпoчвaт дa изчeзвaт xoрa. И кoя e тъмнoкocaтa caбoтьoркa c дългo чeрнo пaлтo?
Табита Джут беше забравила за гигантския космически кораб, за епичното пътешествие до Проксима, за политиката и миротворството. Живееше в спомените си от далечното минало, когато баржата й кръстосваше от един космопорт до следващия.
— Обзалагам се, че те бива да регулираш двигателите на всяко момиче — заяви тя на мускулестия механик.
Свен стоеше с изпъчени гърди, запънал палци в гайките на панталона си, а едрите му лапи сякаш подкрепяха скрития зад дюкяна пакет.
— Тъй е, щот винаги си нося инструментариума — похвали се Свен, който също беше потънал в спомени.
Присъстващите изръкопляскаха звучно, когато Джут положи длан на гърдите на младоженеца и го млясна по устата.
— О, Боже мили — простена Рори.
Ръцете на Джут се плъзнаха по хълмовете на неговите гръдни мускули. Тя подпря коляно на малкото столче между краката му. Отдаде се на целувката, сякаш участваше в шампионат по надцелуване и всеки момент щеше да го спечели.
Младоженката се кискаше пискливо. Седеше със свити колете и разтворени крака, толкова, колкото й позволяваше булчинската рокля. Тя се наведе напред и замахна с ръка, сякаш удряше въздуха в напразни усилия да спре пристъпа на неудържим смях, който я бе завладял. Някой й подаде чаша шампанско, но тя я метна през рамо. „Кучето“ подскачаше над своята господарка като мъничък, грозен балон.
Спряла на вратата, Саския Зодиак гледаше с отсъстващо изражение сцената и мислеше за брат си. Представяше си как щяха да се забавляват двамата на празненството. Капитан Джут вдигна глава от лицето на Свен и я забеляза.
— Искаш ли малко? — извика й тя и кимна към младоженеца. — Не? В такъв случай, ще се видим по-късно. Ей! — изпищя тя, защото при последните думи Свен бе бръкнал под жилетката й и сега я опипваше най-нахално пред всички. Тя го сграбчи на свой ред за пакета. Така вплетени и придружавани от свитата на Табита, те се отправиха към колата й.
Саския докосна устните си с върха на пръстите. Обмисляше възможността да разшири отново речника на Могул, след като го беше стабилизирала в границите на една определена предсказуемост.
Както обикновено, тя си тръгна без никой да забележи.
Но и това не беше краят на драматичните събития от този ден. Пред апартамента на капитана чакаше цяла тълпа от мъже, жени и дори деца. Всички бяха издокарани в шарени туристически дрехи, предпазни шлемове, наколенки и налакътници. Бяха запречили вратата, сигурно бяха поне дузина на брой.
Кени скочи напред да провери какво става.
— Кои са тия типове? — попита Свен и се пресегна да натисне бутона за отваряне.
— Ти стой тук — нареди му капитан Джут и го ощипа по крака.
Тя си сложи шапката, излезе и застана наперено пред групата.
— Да?
Хората бяха разгневени и обезпокоени.
— Не зная дали ви интересува, капитане — заговори с енергичен сарказъм белокос мъж, — но долу, в Пещерата на Хаоса убиват деца.
Последва разпокъсан разказ за някаква престрелка, за хора, които се сражавали с истински оръжия.
— Нямаме нищо против да се избиват помежду си — подхвърли една жена. — Но защо трябваше да застрелват момчето на сестра ми.
Мъжът стоеше изправен до нея, стиснал юмруци в патетична поза на праведна безпомощност. Изведнъж й заприлича на хипопотам. Всички й приличаха на стадо хипопотами.
— Не бива да ги пускате да слизат долу, щом не желаете — рече им тя. Божичко, къде е сега онази седемнадесетгодишна Табита, за да я чуе какви ги приказва?
— Не можем да ги задържим! — оплака се жената.
— Вината не е моя — повдигна рамене капитан Джут. Те я наобиколиха, все добри граждани, тръгнали да дирят правдата. Тя се покатери на бронята на колата. — Вижте, съжалявам за хлапето — рече им. — Но тук е „Изобилие“! Опасности дебнат на всяка крачка! Предупредих ви, още когато тръгвахме. Тук всеки се грижи за себе си. Не мога да го правя заради всички ви.
Безсмислено беше да им го казва. Ако не го бяха разбрали досега, нямаше да го разберат никога. Щяха да продължат да хленчат и да се оплакват, да настояват за защита от извънземните микроби от съседите, от техните собствени деца.
— О, я се разкарайте оттук! — кресна им тя. — Хайде, вървете си!
Всички заговориха едновременно. Тя се изкатери на покрива на колата и извика: