![Ноктите на Помирителя [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/0/noktite-na-pomiritelya-bg-download.jpg)
Ноктите на Помирителя [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-277-1
- Переводчик: Росен Рашков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ноктите на Помирителя [bg]». Краткое содержание книги:
Не се спряхме в изкуствените пещери, които несъмнено водеха към зали, неподходящи за затворници, нито пък ни оставиха на следващия етаж, през който преминахме. Най-накрая стигнахме до място, което бе по-мрачно от останалите, но не беше по-малко красиво. Стълбището, по което слязохме, бе направено така, че да имитира природно скално образувание. Имаше неправилна форма и спускането по него бе доста рисковано. От тавана капеше вода. В горната част на изкуствената пещера растяха папрати и тъмен бръшлян, но светлината все пак си проправяше път. В долната част, може би хиляда стъпала по-надолу, стените бяха покрити с мъхове и плесени, някои от които излъчваха собствена светлина. Те разпръсваха във въздуха странна миризма на мухъл. Тук-там се виждаха фантастични фалистични фетиши, подобни на земните сталактити и сталагмити.
В центъра на тази сумрачна градина, поддържана от колони, позеленели от окисляването на медта, висяха гонгове. Помислих си, че са направени така, че да звънят от повея на вятъра, но после ми хрумна, че тук няма как да духа вятър.
Един от преторианците спря пред тъмна, каменна стена и отвори масивна врата от бронз и проядено от червеи дърво. Потокът от студен сух въздух премина през образувалия се отвор и течението разлюля гонговете. Те засвириха някаква мелодия, което ме накара да помисля, че имат по-специално предназначение.
Когато се обърнах, за да погледна към тях (което преторианците не ми попречиха да направя), видях статуите, които сега бяха по-малко и ни бяха следвали по целия път през градините. Те стояха неподвижни на ръба на бездната и ни наблюдаваха, сякаш бяха фризове на сенотафи[8].
Бях очаквал да се озова в малка килия, защото подсъзнателно сравнявах това непознато място с нашия подземен затвор. Нямах представа, че всичко може да е толкова различно. След първата врата не се разкри ходник с тесни килии, а широк, застлан с килим, коридор и друга врата на срещуположния край. Воини с пламтящи копия пазеха този втори вход. Преторианците им казаха нещо и те отвориха вратата, а зад нея се разкри огромно голо подземие с много нисък таван. Няколко десетки мъже, жени и деца бяха разпръснати покрай стените — повечето поединично, но имаше двойки и дори групи. Семействата се бяха настанили в странични ниши и за да си осигурят уединение, бяха се отделили с паравани от килими.
Ето на такова място се озовахме. По-точно аз се озовах, а нещастният Йонас — просто бе изхвърлен на земята. Опитах се да го задържа, докато падаше, но успях само да предпазя главата му от удар в каменния под. В този миг чух как вратата зад мен се затръшна.
15
ЗЕЛЕНАТА СВЕТЛИНА
Веднага бяхме обградени от присъстващите. Две жени поеха Йонас, обещаха да се погрижат за него и го отнесоха настрани. Останалите започнаха да ме обсипват с въпроси. Какво е името ми? Дали познавам този или онзи? Откъде идвам? Какви са тези странни дрехи, с които съм облечен? Дали някога съм бил в този или онзи град? Дали съм от Двореца на Сюзерена или от Несус? От източния бряг на Гиол или от западния? От коя част? Дали Самодържецът е все още жив? Какво се е случило с отец Инир? Кой сега управлява града? Как е завършила войната? Имам ли новини за този или онзи инквизитор? Или за този и онзи войник? Или за този или онзи чилиарх? Мога ли да пея, да рецитирам или да свиря на музикален инструмент?
Както може да се предположи след подобна бъркотия, не успях да отговоря почти на нито един въпрос. Когато първата атака отмина, възрастен белобрад мъж и жена, която изглеждаше на неговите години, успокоиха тълпата от любопитни и ги разблъскала настрани. Техният метод беше ефикасен, но със сигурност нямаше да действа на друго място. Те потупваха всеки по рамото, посочваха му някой отдалечен ъгъл на подземието и строго му казваха: „Има време за всичко.“ Постепенно любопитните се отдалечиха на достатъчно разстояние и подземието отново стана същото, каквото беше при моето влизане.
— Аз съм Ломър — представи се старецът. Той шумно се закашля, за да прочисти гърлото си. — А това е Никарет.
Казах му името си и това Йонас.
Старицата сигурно усети загрижения ми тон, защото добави:
— Приятелят ти ще се оправи, бъди спокоен. Момичетата ще се погрижат за него. Надявам се, че скоро ще можем да говорим и с него. — Тя се засмя и начинът, по който отметна назад глава, ми подсказа, че някога в младостта си е била много красива.
8
Сенотаф — гроб или паметник на човек, погребан на друго място. — Б.