Деца от кръв и кости [bg]

— Добрите сърца не оставят белези като този. И не изгарят села.

Не увиват ръцете си около шията ми и не се опитват да ме заровят в земята.

Когато Амари не отговаря, разбирам, че повече няма да говорим за брат й. Чудесно. Щом не желае да каже истината за Инан, и аз няма да го направя.

Преглъщам тайната му в мълчание и се съсредоточавам върху печеното месо от антилопа, докато се приближаваме към каруците и фургоните на търговците. Тъкмо се насочваме към възрастен търговец с голям избор на стока, когато Амари подръпва торбата ми.

— Не ти благодарих, че ми спаси живота. В Лагос. — Тя отново свежда поглед към земята. — Макар че два пъти се опита да ме убиеш… така че може би това анулира първото?

Отнема ми секунда да схвана, че се шегува. Учудвам се, когато се ухилвам. За втори път днес тя се усмихва и аз виждам защо на Тзеин му беше толкова трудно да отдели очи от нея.

— А, две прекрасни дами! — възкликва възрастен косидан и ни прави знак да се приближим.

После пристъпва напред, а посивелите му коси заблещукват на слънцето.

— Моля ви! — Усмивката на търговеца се разширява и на загрубялата му кожа се появяват дълбоки бръчки. — Влезте. Сигурен съм, че ще намерите нещо, което да ви хареса.

Отиваме до стълбичките на фургона, в който са впрегнати две гепардери, толкова големи, че очите ни се срещат на едно ниво. Прокарвам ръце по петнистата им козина, а след това опипвам набраздения рог, който расте на челото на едната. Тя започва да мърка и близва ръката ми с грапавия си език. Влизаме в широкия фургон, пълен със стоки.

Вътре ни удря мирис на стари тъкани и прах. В единия край Амари се заравя в купчина стари дрехи, а аз се спирам и разглеждам две манерки от кожа на мангуста.

— Какво търсите? — пита търговецът и взема няколко лъскави огърлици. Навежда се напред, което ни дава възможност да видим по-добре хлътналите му очи, характерни за хората от северните покрайнини на Ориша. — Тези перли идват от заливите на Джимета, тези бляскави красавици са от мините в Калабрар. Със сигурност ще замаят главата на който и да е младеж, но съм сигурен, че вие двете нямате проблем с това.

— Трябват ни припаси за път — усмихвам се аз. — Манерки, неща за лов, може би кремък.

— Колко имате?

— Какво можем да получим за това?

Подавам му роклята на Амари и той я разгъва, вдигайки я към светлината отвън. Прокарва пръсти по шевовете като човек, който познава тъканите, внимателно преглежда изгарянията около подгъва.

— Добре е направена, няма спор. Великолепна материя, чудесна кройка. Предпочитам да нямаше изгаряния, но един нов подгъв ще поправи това…

— И така? — настоявам аз.

— Осемдесет сребърни монети.

— Няма да вземем по-малко от…

— Аз не се пазаря, мила. Цените ми са честни и такива са и предложенията ми. Осемдесет е окончателната цифра.

Стискам зъби, но знам, че няма как да го убедя. Търговец, преминал през цяла Ориша, не може да бъде надхитрен като онзи неопитен благородник.