Деца от кръв и кости [bg]
- Автор: Адейеми Томи
- Серия: Деца от кръв и кости #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542721437
- Переводчик: Надя Златкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Деца от кръв и кости [bg]». Краткое содержание книги:
„Феномен.“ Entertainment Weekly
„Следващото голямо нещо в литературата и киното.“ Ebony
„Една от най-големите дебютни книги за тийнейджъри тази година.“ Teen Vogue
Не! Поклащам глава, докато пространството между нас се изпълва с вина и тъга. Тъжна или не, тя няма да получи съжаление от мен. И не е единствената, която ще задава въпроси.
— Брат ти винаги ли е бил безсърдечен убиец?
Амари се обръща към мен, вдигнала изненадано вежди.
— Не мисли, че можеш да питаш за майка ми и да скриеш истината за онзи ужасен белег — пояснявам с вдигане на рамене.
Амари се съсредоточава върху каруците на търговците, но въпреки това усещам как миналото пробягва през съзнанието й.
— Вината не беше негова — отговаря накрая тя. — Тренирахме и баща ми ни принуди да се бием.
— С истински мечове?
Отмятам глава назад. Мама Агба ни караше да се упражняваме години наред, преди да ни позволи да вземем в ръце жезъл.
— Първото семейство на баща ни били доста изнежени. — Гласът й започва да звучи някак отдалече. — Слаби. Баща ни казваше, че са загинали заради това. Беше решен да не допусне същото да се случи и с нас.
Говори сякаш това е нещо нормално, сякаш всички любящи бащи проливат кръвта на децата си. Винаги си бях представяла двореца като един рай, където хората са в безопасност, но богове, такъв ли е бил животът й?
— Тзеин никога не би направил това — свивам устни аз. — Никога не би ме наранил.
— Инан нямаше избор. — Изражението й става сурово. — Той има добро сърце. Просто е поведен по грешния път.
Поклащам глава. Откъде идва предаността й? Винаги съм си мислила, че всички с благородна кръв са в безопасност. Никога не съм си представяла колко жестока може да е монархията към своите.
— Добрите сърца не оставят белези като този. И не изгарят села.
Не увиват ръцете си около шията ми и не се опитват да ме заровят в земята.
Когато Амари не отговаря, разбирам, че повече няма да говорим за брат й. Чудесно. Щом не желае да каже истината за Инан, и аз няма да го направя.
Преглъщам тайната му в мълчание и се съсредоточавам върху печеното месо от антилопа, докато се приближаваме към каруците и фургоните на търговците. Тъкмо се насочваме към възрастен търговец с голям избор на стока, когато Амари подръпва торбата ми.
— Не ти благодарих, че ми спаси живота. В Лагос. — Тя отново свежда поглед към земята. — Макар че два пъти се опита да ме убиеш… така че може би това анулира първото?
Отнема ми секунда да схвана, че се шегува. Учудвам се, когато се ухилвам. За втори път днес тя се усмихва и аз виждам защо на Тзеин му беше толкова трудно да отдели очи от нея.
— А, две прекрасни дами! — възкликва възрастен косидан и ни прави знак да се приближим.
После пристъпва напред, а посивелите му коси заблещукват на слънцето.
— Моля ви! — Усмивката на търговеца се разширява и на загрубялата му кожа се появяват дълбоки бръчки. — Влезте. Сигурен съм, че ще намерите нещо, което да ви хареса.
Отиваме до стълбичките на фургона, в който са впрегнати две гепардери, толкова големи, че очите ни се срещат на едно ниво. Прокарвам ръце по петнистата им козина, а след това опипвам набраздения рог, който расте на челото на едната. Тя започва да мърка и близва ръката ми с грапавия си език. Влизаме в широкия фургон, пълен със стоки.
Вътре ни удря мирис на стари тъкани и прах. В единия край Амари се заравя в купчина стари дрехи, а аз се спирам и разглеждам две манерки от кожа на мангуста.
— Какво търсите? — пита търговецът и взема няколко лъскави огърлици. Навежда се напред, което ни дава възможност да видим по-добре хлътналите му очи, характерни за хората от северните покрайнини на Ориша. — Тези перли идват от заливите на Джимета, тези бляскави красавици са от мините в Калабрар. Със сигурност ще замаят главата на който и да е младеж, но съм сигурен, че вие двете нямате проблем с това.
— Трябват ни припаси за път — усмихвам се аз. — Манерки, неща за лов, може би кремък.
— Колко имате?
— Какво можем да получим за това?
Подавам му роклята на Амари и той я разгъва, вдигайки я към светлината отвън. Прокарва пръсти по шевовете като човек, който познава тъканите, внимателно преглежда изгарянията около подгъва.
— Добре е направена, няма спор. Великолепна материя, чудесна кройка. Предпочитам да нямаше изгаряния, но един нов подгъв ще поправи това…
— И така? — настоявам аз.
— Осемдесет сребърни монети.
— Няма да вземем по-малко от…
— Аз не се пазаря, мила. Цените ми са честни и такива са и предложенията ми. Осемдесет е окончателната цифра.
Стискам зъби, но знам, че няма как да го убедя. Търговец, преминал през цяла Ориша, не може да бъде надхитрен като онзи неопитен благородник.